Епизод 4: МОЗЪКА И МУСКУЛА

Нов си тук? Започни от Епизод 1

- Какъв ли беше тоя шум снощи?

Майро не зададе въпроса наистина, по-скоро искаше да запълва със звукови вълни празното въздушно пространство, което му се струваше леко призрачно. Плюс това имаше нужда от разсейване, докато се бореше с тази антична технология.

За пореден път въртеше пластмасовото кубче в ръцете си и безуспешно се опитваше да разбере как точно се отваря. Напъна леко една от страните, но изглеждаше сякаш ще го счупи, така че стреснато се спря.

 - Много крипарски вик…

Димитри не му обръщаше внимание. Потънал дълбоко в инструкциите за употреба, той мърдаше устните си, докато сричаше наум.

 - Имаше нещо в най-ниския спектър… Беше като субуфер тест.

 - Мхм.

 - Ама такъв демоничен … С дет-степ бас направо!
 - Дейм бой, шат дъ факъп! Нищо не мога да прочета!

Димитри ядосано хвърли листа.

Майро взе хартийката, фокусира се върху нея за секунда, а после избухна в смях.

 - Братленце, ти си крайно ограничен. Това е на чешки.

 - Гъза ти е на чешки!

 - Виж бе, тропчо. Туту приручку поузийте покут мъде устице дейбо цицик похуй чурку пичку ти путичку…

Майро сви инструкциите на фуния и удари с тях Димитри по главата. Той беше толкова съсредоточен, че не регистрира атаката.

 - Верно ли? Аз го персийвнах като македонски.

 - Оу, колко си прост! – изпя небрежно Майро. Това беше едни от готовите джингли, които ползваше редовно в общуването с брат си.

 - Ами ти бе – кво толко сложно има? Чичо Тошо казва, че истинския мъж не чете инструкции за употреба.

 - Да. Чичо ти Тошо не може да си вдигне телефона. Той е пълен илитерат.

Още като произнасяше това, Майро осъзна, че вече нямаше Чичо Тошо, но по-лошо – нямаше и Интернет. Това значеше, че не може да зададе въпроса „Как да“ на YouTube всеки път като се сблъска с нещо смотано и допотопно. Като например това бакелитено говно.

 - Дай да го видя.

Димитри посегна към уреда, но Майро го плесна през ръката.

 - Ау бе!

 - Леко с тия кебабчета - ше го демиджнеш.

 - Нищо му няма – глей кво е паве.

 - Може да е последната машинка на света.

 - Майка ти е последната машинка на света!

Майро се изхили. Най-добрите шеги от устата на Димитри бяха тези, когато не разбираше, че казва нещо смешно.

 - Тя и твойта майка също!

 - Метафизично бе.

 - Ме-та-фо-рич-но.

 - Се тая.

Димитри използва секундата невнимание на Майро и грабна джаджата от масата като изкрещя победоносно:

 - Ю ар нот уорти!

Кой знае защо Димитри допълни имитацията на Тор със злокобен смях като на злодей от старо детско.

После започна да върти уреда с настървението на шимпанзе, докопало се до някое от онези цветните кубчета за нареждане, дето все се търкалят по бабешките къщи.

 - Ето го бе, то си пише. Плей. Голямото копче.

 - Мислиш ли, че не го натиснах. Още нещо иска.

 - Няма ли екран някъде?

 - Бате, тва е техника на сто години – няма нищо. Дали е електронно даже вътре? Май е с някакви бубини.

 - Какво е бубина?

 - Не знам точно, ама звучи старо и гадно.

Димитри започна да щрака едно след друго всички копчета. Майро се опитваше да се въздържи от реакция, но имаше чувството, че е подложен на китайско мъчение с капка по челото. Или по-лошо - на музика от българско радио.

Майро добре осъзнаваше, че ако се стигне до физическа разправа, Димитри както винаги ще го нарита. Беше по-малкият брат, но доста по-порасналият от двамата. Също така беше ходещо доказателство, че на високо мозък не вирее.

Димитри изви пластмасата, чу се пукване и уредът се разцепи на две. Майро избухна:

 - Счупи ли го бе, дипшит!

 - Сак май дик. Тука се слага нещо…

За първи път в историята Димитри беше прав. Вътрешността на машинката разкри черно празно пространство с две кукички. Майро изсипа съдържанието на кашона, в който бяха намерили реликвата и разбута всичко в търсене на липсващата част.

Намери нещо с размерите на пауър банка, което му изглеждаше смътно познато – беше странна полупрозрачна кутийка, в която кой знае защо имаше навито много тънко тиксо.

Майро го завъртя в търсене на правилната посока и на проба-грешка я налучка.

 - Батенце, чувствам се като Индиана Джоунс! – развълнува се отстрани Димитри, който в най-добрия случай трябваше да се чувства като онзи египтянина с маймунката, защото само гледаше тъпо отстрани.

Майро натисна отново бутона плей, но нищо не се случи. Огледа отблизо всички копчета, усили до край това на което пишеше volume, но все така нямаше музика. После в миг на гениалност осъзна, че трябва да върже слушалките към пластмасовата кутия. Бяха жични, като на старите телефони, с ретро букса вместо лайтнинг конектор.

В ушите му зазвуча нещо с много криви китари, което бучеше сякаш го слушат съседите на Спондж Боб Квадратни гащи. Адреналинът обаче беше един път. Музиката накара космите по врата на Майро да изтръпнат.

Беше първият звук, освен мърморенето на брат си, който чуваше незнайно от кога.

Майро също така ликуваше от радост, че е победил глупавото нещо в ръката си, както и да се казваше. Май беше „дактофон“ или някаква друга подобна дърта, сложна и като цяло изпърдяла дума.

Междувременно Димитри скачаше и посягаше с лапа като джак ръсел териер към кучешко лакомство.

 - Дай! Дай! Дай, де! Дай!

Накрая Майро се измори и му връчи слушалките със все машинката. Димитри ги нахлузи на ушите си и започна да крещи като дебил, какъвто всъщност и беше:

 - Много яко! Тара ра! Тара ра! Тара тарам!

Димитри клатеше глава както беше гледал, че се прави по филмите. През това време Майро изтръпваше целият от скрибуцащия звук, който джаджата издаваше.

Как може едно време да са ползвали тая гадост – чувстваше се все едно гледа парна машина! Нещо грозно и напълно безмислено.

"Как се казваше?" - не спираше да мисли той. На черния корпус с огромни букви пишеше “stereo”, но това очевидно беше марката. Дъъ, много ясно.

Изведнъж пламъкът на газовата лампа потрепери.

Случи се само за секунда. Но Майро потрепери на свой ред. Димитри не го регистрира. Вместо това продължаваше да изтръсква глава, сякаш е куче в гифче. Без капка притеснение.

Инстинктът за самосъхранение не беше най-силната страна на братленцето.

Ако Майро не беше взел оцеляването им в свои ръце, може би още щяха да са в колата на леля им, в безкрайното задръстване. Кoгато главите на всички възрастни се свлякоха надолу като призрачна армия, освободена от контрола на своя майнд флеър, Димитри можеше само да пищи като женка.

Майро опита да го извади от шока като му повтаряше да шатне дъ фак ъп. Накрая, когато думите не свършиха работа, Майро вдигна ръка и му изплющя звучен шамар с опакото на ръката си. По метода на Арчи от RocknRolla. Димитри се стресна и веднага влезе в екшън режим.

Не можеха да отворят вратите, защото колите бяха наблъскани една до друга. Буквално ламарина в ламарина. Затова отвориха седалката и се промушиха през багажника. Димитри много държеше да провери дали Чичо Тошо и Леля Мила са умрели.

После отново се разпищя и се наложи пак да изяде събуждане с ръка. Този път Майро даже леко се изкефи.

Все пак Димитри сам си беше виновен. Това е дефиницията на лудоста – не можеш да докоснеш труп и да очакваш резултат, различен от гадост.

Обикновено Димитри му раздаваше задвратници, така че за Майро тази промяна във властта бе добре дошла.

Майро беше мозъкът, Димитри мускула – така беше подреден светът.

Без значение дали спадаха винтили на баничарки, пълнеха с капчица катинарите на велосипеди, натискаха всички звънци в 3 сутринта, лепяха монети от левче по средата на пешеходната пътека, чупеха яйца във въздухосъбирателя на климатика, хвърляха пластмасови змии на детската площадка, мажеха с конска фашкия домофона, натискаха тромба зад целуващите се двойки в парка, хвърляха пиратки по покрива на беседка с бабички, пускаха златни рибки в тубите с минерална вода в супермаркета, сипваха бебешко пюре в пощенските кутии или просто пишеха „КУР“ навсякъде, където намерят за нужно, пранкът винаги беше по идея на Майро.

Димитри просто се замисляше за известно време, колкото да си придаде тежест, и после казваше „Аре!“.

След като прескачаха от кола на кола в продължение на километри и обикаляха през шубраците между хипермаркетите цяла вечност, Майро реши да завземат първия блок, който гордо се сивееше насред полето.

Почваше яко да се стъмва, което в нормална ситуация не би било проблем. Но нищо в колоната от коли, пълна с трупове обаче не беше нормална ситуация.

За да не го е страх, Майро си представяше, че е в някаква нова игра, с безкрайно реалистична графика и отворена карта. Димитри подтичваше до него и го изчакваше на една ръка разстояние – точно като тези спътниците, дето само ти правят компания в някои от нивата.

Брат му май още преживяваше, че е докоснал челото на Леля Мила. От време на време Майро го хващаше как поглежда към ръката си и после видимо се потриса.

Блокът беше типичната сива панелка, изглеждаше безлюден. Майро откри някакъв напукан прозорец, който се пръсна на сол под натиска на кръстатата отверка от джобното му ножче. Промушиха се почти без жертви, ако не броим порязването на Димитри. Майро можеше да живее с тази несполука.

Мазето се оказа добре поддържано. Батерията на телефона му стигна точно колкото да се доберат до една от вратите. Катинарът беше достатъчно солиден, за да затрудни ножа, затова обикаляха по коридора дълго, пред Димитри да бъде изпратен обратно вън на мисия. Майро беше решил, че ще отварят точно тази – най-лъскавата врата.

Димитри се завърна с още едно нараняване и дебел винкел. Отне им известно време да се справят със заключващия механизъм. Майро направи изчисленията и подреди композицията. От Димитри се искаше само да приложи малко сила. Около 250 нютона при метър лост под 90 градуса би трябвало да свършат работа. Оказа се, че на Димитри не му достигат около 100-150 N-m, затова двамата блъскаха, скачаха, увисваха се и като цяло се бориха отчаяно, преди дървесината, на която се държаха куките на катинара, да подаде и вратата да се отвори.

След цялата тази епична битка Майро си мислеше, че заслужават да се озоват поне в пещерата на Аладин. Вместо това следващото ниво, което тази симулация на реалност им разкри, беше нещо като склад пълен с кашони.

Ставаше все по-тъпо и тъпо, а даже нямаше бутон за пауза. Също така не беше ясно дали играта прави сейв.

Последва толкова много ровене и скука, колкото Майро не беше виждал в живота си. Единственото, с което можеше да го сравни, беше чаптъра в старата къща, Uncharted 4.

Нямаше обаче нито чийт, нито уолктру. Истинският живот сакваше болс.

Накрая стигнаха до газова лампа. Оказа се много трудна за употреба гъзарийка. Добре, че Димитри имаше запалка за пушене на фасове и сваляне на седмокласнички.

Ако повече не се налагаше да ходят на училище, Майро щеше да е най-щастливият човек на света. По ред причини. Основната беше срама от Димитри. Най-вече никой от отбора му по Fortnite нямаше да му се подиграва, че брат му е ретард.

Димитри и Майро бяха в един и същи клас, по идея на леля им. Фактът, че на Димитри му се наложи да повтаря забавачка не я обезкуражи, даже май я мотивира. Някакси тя успя да помогне на това крайно заблудено агънце да назубри азбуката с помощта на рапиране, рисуване и много танци.

След това си изми ръцете от Димитри и остави брат му да се оправя с него.

Майро се подсмихна при спомена на това как в първите дни на карантината Леля Мила беше дотърчала по халат върху анцуг. Ритна вратата стил „От местопрестъплението“ и изкрещя: „Порно ли гледате бе, изроди!“, само за да се озове насред виртуален час по физика. Оказа се, че си пуснала блутут колонките, за да слуша музика, а от тях се разнесло характерното за каналите над 300 „Оу бейби, йеа“. Дългата история къса – чичо им беше в кенефа, забравил че си е вързал телефона към колонките и просто предполагал, че действа с изключен звук. После много се изненада.

Майро се разсмя от спомена. 

Скърцането на вратата обаче разби на пух и прах мислите му. Беше се разсеял за секунда, но сякаш бяха минали часове.

Разбра, че има нещо зад гърба си.

Разбра го по изражението на брат си.

Не смееше да се обърне, но лицето на Димитри казваше всичко: пълно изобилие от силно изразени външни признаци на ужас. А именно ококорени очи, трепереща брадичка и издайнически сопол.

 - Горе ръцете бе, келеши с келеши! – чу зад гърба си Майро и изпъна лапи във въздуха сякаш се протяга за онази сладка джанка, винаги най-високо на клона. Димитри свали слушалките и направи същото.

Някаква страна клокочеща китара продължаваше да вие от тях. Най-вероятно батериите свършваха. Или в музикално отношение бяха уцелили евровизията на лошия вкус.

 - Спри го тоя джангър, да не те спра аз! Каква е тая гняс дето я слушате! – отново изграчи мистериозният глас зад гърба на Майро, а Димитри започна да блъска по клавишите в транс без да сваля поглед надолу. Като виртуозен пианист секунди преди епилептичен пристъп.

 - Изпъни ръка! – заповяда гласа.

Майро се подчини.

 - Не ти бе, Макс – Мориц да си даде напред лакътя! – заповяда гласа и Димитри стреснато протегна треперещ и ожулен крайник. Някак си в процеса изпусна пластмасовото музикално кубче, което се приземиха на бетона със звук, не вещаеш нищо добро.

 - Уолкмена ли ми счупи бе, сега те убих! – изквича в кресчендо Гласът и Майро затвори очи в очакване на смъртта.

Тя не дойде.

Вместо това на ръката на брат му се уви метална верига от кучешка каишка, поводът от която се озова с моряшка фльонга на собствената му китка. Гласът вървеше в комплект с тъмна сянка и се движеше като бос от електронна игра на сложност медиум.

Не вървеше, а летеше и се телепортираше тук и там.

След като ги закарфичи един за друг, Гласът някак си се поуспокои.

Не можеше да се каже същото за Димитри, който все така се тресеше като в колата. За съжаление Майро не беше в позиция да го бичслапва.

Гласът се подпря на бастуна си. Небрежно запали цигара. Чак сега под светлината на странна бензинова запалка се разкри лицето му. Приличаше на тюлен, ама не американски, а от тези гренландските. „Същинските тюлени, наричани още Безухи тюлени, морски бозайници от групата на Перконогите, разред Хищници“, мина през главата на Майро.

Гласът, който той за себе си започна вече да нарича Тюлена, имаше дебел мустак, лъскаво плешиво чело и кожено яке. Гледаше право към тях с присвити очи, което явно трябваше да ги стресне.

Не действаше.

Или поне не на всички.

 - Не искам да умра! – изрева Димитри, който трябваше да е по-големият гангстер от двамата.

Тюлена прихна. Майро обаче усети, че не беше гаднярски смях. Някак си тъжно се изхили.

 - Мълчи бе. – беше краткият отговор на мъжа.

Димитри се подчини, но по черната дупка от енергия, която се образува моментално в неговата посока, Майро беше убеден, че се е разплакал без звук.

Майро имаше лечение и за това му състояние, но как да заеме бойна позиция?

Странно, но каишката, с която ги овърза Тюлена беше ледено студена. По-малко го притесняваше това, че е ограничен в движенията. Истинският му страх идваше от този факт. Дали студът върху китката щеше да му докара някой ревматизъм на старини, както баба му неведнъж беше предвещавала?

Не му остана време мисълта за мъртвата му баба да го натъжи.

Гласът-Тюлен вдигна бастуна си и го насочи към лицето на Димитри.

 - Млък, казах!

Няколко неща бяха нетипични за тази патерица – най-вече мерникът, банана клипът и отверстието за куршуми.

 - Оу, шит – ей кей форти севън… - констатира Майро, а Димитри се разтресе без звук, но за сметка на това пръскайки наоколо сълзи.

 - Ох, стига си циврил бе! Още не съм те запукал, ама и тва ше дойде, спокойно! Тогава реви колко искаш! Ай ша ви са не знай! Глей какво сте направили всичко тука дармадан!

После Гласа се подпря отново на оръжието си. Или беше много изморен, или това не му беше любимата пушка, констатира Майро.

После без да се поколебае, зададе най-важния въпрос в галактиката. Поне в момента.

 - Какво ще правиш с нас?

 - Не съм измислил още. – учудващо сериозно отговори Гласа, после изпуфтя няколко кълбета дим под мустака си и заключи – Ама не се притеснявай. Вие сте военнопленници. Защитени сте от Женевската конвенция.

Димитри явно обърка думите „конвенция“ с „интервенция“ и „Женевска“ с „манафска“, защото почна да квичи и да се моли.

Това докара широка, леко глуповата усмивка върху лицето на Тюлена, който явно не беше лош човек. Просто както казваха по-старите филми беше „строг, но справедлив“.

 - Тук ли ще стоим? – попита отново без да се замисли Майро.

 - Абе какви сте вие днешната младеж – единия реве като фльорца, другия ми чупи стойки. Ей, никаква дисциплина! Ще ви направя едни основи на строевата подготовка – ще станете мъже… Само да се успокои ситуацията пред вратата.

Майро знаеше, че трябва да си замълчи, но устните му сами се раздвижиха.

 - Какво… става… там?

Тюленът си запали нова цигара от догарящото огънче на старата, после изсумтя някак замислено.

 -  До асансьора някакъв кукер яде тая дебелата от шестия етаж.

Сега беше чудесен момент, в който Димитри да се разреве. Нямаше по-подходяща реплика за отчаяние от тази. Вместо това той гледаше невярващо със зяпнала уста. Тюлена кой знае защо го разчете като знак да продължи с разказа си.

 - Навсякъде фърчат черва, кръв по стените – грозна работа… Как ша ги чистим тия неща после - не знам. Ще трябва поне три ръце боя да се мине, с висока покривност.

Майро се задави от сълзите си, после се разтрепери целият.

Накрая вече не усещаше нищо.

Само един ужасен ужас, който го беше сграбчил за врата и го тресеше, както Хомър души Барт.

Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.