Епизод 9: AC/DC И ПАРИС ХИЛТЪН НА ЧЕТИРИ КРАКА

Нов си тук? Започни от Епизод 1

През годините си в различните отдели на полицията, Лъчо беше се сблъсквал с всякакви престъпници: хора от гетото, готови на всичко за жълти стотинки; деца от богаташки квартали, гонещи тръпката; наркомани със счупена стрелка на моралния компас; социопати, обсебени от власт и материална облага с нелепи рационализации; фанатици с мозък, промит от крайна идеология; потомствени рецидивисти без шанс в живота; честни хора, загубили вяра в системата. 

В целия този списък с обекти на изследване от криминалната психология, един-единствен екземпляр блестеше с уникалността на дегенерирал еднорог – на теория не би трябвало да съществува, но беше тук, пред очите му. В целия си изроден и недъгав блясък. 

Това, разбира се, беше Желязко Желязков, с професионално прозвище Бухала.

Той беше нещо като птицечовката на престъпниците. Малък плаващ бозайник, който снася яйца, дава мляко и е покрит с гъста, кафява космена покривка, непропускаща вода. И ако това не беше достатъчно за оцеляване, въпросното еднопроходно разполагаше с отрова в нокътя на ципата си.

За това момче точно, Платипус бе много по-подходящ прякор от Бухала.

Престъпниците нямаха визитки, поне не на това ниво от кариерата си, но на неговата можеше спокойно да пише „оперативен джуниър мениджър производство“. Беше надарен с много късмет, малко талант и магическата способност да осира всичко, до което се докосне. 

Един истински Цар Шитас.

Лъчо не искаше да мисли и анализира Бухала, но от време на време импулсът бе много по-силен от него. Още откакто Баба Лина го беше довела една сутрин в Паталеница с думите: „Ейга, твойта софийска рода. Кръв сте, ма си играйте по-полечка - да ми се не отпусне ръката!“. 

Ръката на Баба Лина често се отпускаше, обикновено с неизменния линеал като средство за екзекуция на наказания. 

Изборът на приспособление за чертежи затрудняваше Лъчо в късните години на живота му при опитите му да си обясни детските спомени. Все пак Баба Лина беше шивачка, не архитект. За сметка на това с нивелирна точност успяваше да уцели точката с най-голяма болка - кокалчето на ръката.

Лъчо намрази Желязко от пръв поглед – шопът беше върха на корекомщината. Имаше ламборгини миура в ръката, кецове ромика, часовник с калкулатор, а даже и дънките му бяха „Панака“. Освен това беше гледал „Челюсти“ и толкова страшно му го разказа, че после малкият Лъчо почна да се напикава в леглото, което доведе до постоянни болки в ръката му.

Желязко живееше в блок и знаеше английски. 

Използваше яки лафчета като „Изпусни малко пара, Бенет!“ и „Остави ли ни нещо, Командо? Само трупове!“. От него Лъчо научи безценни житейски уроци. Като например, че две бели нинджи не могат да убият една черна, защото само черна нинджа може да убие друга черна нинджа. 

И че Силвестър Сталоун в „Кобра“ се казва Марион Кобрети, но това е защото Гонзалес говори прекалено много. 

Желязко му се падаше вуйчо със заплетените на фльонга семейни отношения на родата им. 

Всички обаче го наричаха братовчеда от София. Лъчо пък бабите наричаха Зарко, по едноименния дядо легенда, на който беше кръстен. Другата половина от името му, без връзка, идваше от някаква пра-роднина Лушка, която нямала деца и затова трябвало да бъде увековечена. Кой знае защо точно в неговото име по лична карта.

Баба Лина редовно докладваше на малкия Лъчо какво се случва със столичния му братовчед, както бяха решили да титулуват Желязко. Лъчо беше забелязал, че каквото и да стане в неговия живот, Желязко от София винаги го биеше. При това със съвсем малко, колкото да го е яд.

Когато Лъчо излизаше с наполовина рускиня, Желязко се ожени за цяла, родена в Москва. С триста зора и пестене от закуски той си купи мерцедес Е200 124-ка, само за да разбере, че софиянецът кара Е300 210-ка, внос от Швейцария с фабрична газова уредба. Също така, по думите на Баба Лина, Желязко имаше гъст, твърд, африкански косъм, а Лъчо губеше козина като котка през пролетта.

За късмет на Лъчо родата се скара и се разцепи на две фракции, като софийският клан получиха статус на персони нон грата в Паталеница.

Лъчо си отдъхна, че никога повече няма да чуе за Желязко. Стисна зъби и посвети живота си на издигане в системата. 

В общежитието му в полицейската школа в Пазарджик имаше две книги и един плакат. "AC/DC - Двете страни на славата", „Огнестрелни оръжия – справочник“ и Парис Хилтън, застанала на четири крака с розова рокличка, къса във всички посоки. 

Лъчо вярваше, че един ден Желязко ще го види на върха, да дава интервю по телевизията и ще се впечатли от успеха му. 

Желязко обаче, в превъплъщението си на Бухала, вървеше няколко крачки пред него и не изглеждаше никак впечатлен.

Нещо повече, бачето даже не го познаваше.

Лъчо мина през всички фази на осъзнаването, преди да приеме този прост житейски факт. Първо отричаше и с типична полицейска подозрителност очакваше номер. После дойде гняв, от който му идеше да го блъска с приклад в лицето, докато кръв запълни всяка пора на неподдържаната кожа. След това започна да се пазари сам със себе си, че това всъщност е нещо хубаво. Накрая се потисна от собствената си незначителност. Даже с два медала, десет грамоти и кой знае колко похвали пред строя, Лъчо си беше все същото мръсно момче от Паталеница с налъми на босо, което гледаше нагоре към Желязко от локвата, където се преструваше, че един по-объл камък е мачбокс. 

Накрая се примири и даже започна да се забавлява със ситуацията.

Лъчо усещаше със всяка фибра на тялото си престъпния му бекграунд, толкова скорошен, че татуировка на челото щеше да е по-малък знак. Бухала се напъваше да прикрие картите си с успеха на Пинокио, стискащ в ръка каре валета.

За пореден в живота си Лъчо беше вързан с братовчед си. При това мисията им не беше да взривяват дезодорант, да слагат часовник на пътя или да надуват жаби. Все бели, които беше научил от Желязко.

Часовник беше капачка от алтай покрита със станиол от цигари, разположена върху листо. Цялостната композиция дотолкова приличаше на механично бижу тип ракета, изпуснато край пътя, че колите намаляваха. Само, за да чуят от храстите, където двамата се криеха, изкрещяно от все сърце „Яж говно!“.

Надуването на жаби със сламка беше друг кошмарен детски спомен, който в продължение на години Лъчо се опитваше да потули надълбоко с 200 лицеви всеки ден и 20 км всяка неделя. 

Желязко му показа как се прави. Когато обаче Лъчо се опита да повтори упражнението – резултатът беше сбъднат кошмар. Смукна обратно. Зловонният повей от вътрешностите на земноводното удари Лъчо в лицето като шамар с крак от екшън на „Тандем“ видео. 

После, колкото и да повръщаше, не можеше да се отърси от дъха на гнилоч, а само при спомена се потрисаше целия. В неговите очи също така имаше основен виновник за епичния фейл и това беше Желязко.

Сега обаче Лъчо трябваше да овладее годините натрупване на гняв спрямо лекето от Софето.

Двамата имаха мисия. При това по стандартите на съвремието – една от най-важните възможни.

Лъчо трябваше да успее да хакне антената на хипермаркета, за да стигне до координатите на Оцелелите. За да добави допълнителна сложност на уравнението, задачата включваше необходимост да действат в отбор. 

Също така беше единственият им шанс. 

Лъчо знаеше това най-добре от всички.

Останалите бяха видели само по няколко парчета от картинката на пъзела. В главата си той носеше целия ужас на света извън зрителното поле на тяхната малка, пъстра групичка.

Лъчо не говореше за това и си имаше причина.

Той се беше сблъскал с бунтовете. Първо спорадични изблици край гетото, после тълпи по улиците, запалени обществени сгради, магазини с натрошени стъкла, банкомати натоварени в ремаркета и каруци. Касови апарати, блъскани с чукове. Магазини за кецове с разбеснели се орди пред тях. 

От другата страна на тълпата, Лъчо беше с каска, палка и пушка, а сълзотворен газ свистеше навсякъде, докато валяха стоп патрони и псувни по адрес на майка му.

Гневните тълпи рестартираха цивилизацията – на камерите ясно се виждаше как тези варвари бяха върнали бартерната система и си разменяха маратонки от плячката пред магазините, докато открият своя номер. Лъчо никога нямаше да забрави едно момиче от тълпата, което след няколко опита да си открие дясна обувка, се предаде и тръгна наполовина боса. 

Също така и Пича с легото, който насред гневна блъсканица от етноси, опустошаваща като торнадо магазина, беше намерил за нужно да открадне кутия конструктор с 200 части.

Лъчо не можеше да разбере този човешки импулс – цивилизацията гореше в ада, Земята се разпадаше под краката им, обществото умираше бавно и мъчително, а импулсът на всички тези хора беше „Имам нужда от кецове“. Или лего. Или каквото и да е, все толкова безсмислено.

Когато се налага да оцеляваш, всичко е без значение, освен средствата, необходими да останеш жив.

В тази връзка, най-вероятно всички тези лица с маски по записите вече бяха мъртви. Процентът поразени от вируса в световен план беше 99 с още безброй много 9-ки след десетичната запетая. Единствените със сигурност живи засега бяха те четиримата. 

Оцелелите още бяха просто пращящ сигнал, някъде там в небитието от вълните. Напълно по Шрьодингер можеха да ги броят за живи и същевременно за мъртви до доказване на противното.

Лъчо се опитваше да върви чек по чек през основните точки в своята адженда с ясна крайна цел. Всичко друго бе загуба на време и енергия. А и от двете нямаха излишък.

Интересно бе как краят за едни бе начало за други. Обществото, такова каквото го познаваме, застана под сектора фалит, но Лъчо специално удари бинго.

В най-смелите си фантазии той не би могъл да си представи, че ще е гадже с Аглая Шаламанова. Когато правиха секс за първи път, той усети липсата на света, защото нямаше на кой вече да се похвали. Това малко намали удоволствието, но пък няма пълно щастие.

Любовта им беше от пръв поглед. И за двамата. Само че между погледите имаше поне няколко години разлика. 

Лъчо видя за пръв път блогърката като снимка, шерната в мъжката им група „Палавниците от Паталеница“. Това не беше група за споделяне на момичета от родното му село. Всички там бяха малко или много роднини – би било доста извратено. 

По това време Лъчо тъкмо се беше пречупил да ползва социални мрежи и още го шокираха неща като количеството простотии в приятелските чатове. Също така скоростта, с която всичко ескалираше. За броени секунди дружеска дискусия можеше да се превърне в бойно поле стил гладиаторски възстановки на Марцианопол в Община Девня. 

Кадърът, в който Аглая Шаламанов инфлуенсваше бански на високи токчета край басейн, завинаги остана запечатан в съзнанието му. За първи път усети, че защитава някое непознато момиче, когато красотата ѝ не бе оценена подобаващо с епитети от сорта на „тая че ми изкриви куро“ и „амфетаминова кълвачка“.

Аглая за първи път видя Лъчо в ролята на рицар в мръсно бял джип, затова съвсем резонно очите ѝ заблестяха като на Йълдъз, Нихан, Мелек, Суат или всяка героиня в турски сериал. След като премина през няколко фази на психопатията, естествено. Никой не обича полицията да влезе със все блиндираната врата. Особено, ако става дума за дизайнерски апартамент.

Лъчо нямаше представа кой е обекта. Изпълняваше протокол за виртуален тероризъм по сигнал за застрашаващи и антисоциални публикации в социалните мрежи. При това на лице под наблюдение. В бистренето и разнищването на обстоятелствата през следващите дни, на които Лъчо отдавна беше изгубил бройката, неведнъж му се беше наложило да обяснява на Аглая какво точно го бе довело конкретно при нейната врата. 

И защо след няколко бързи почуквания от учтивост, използва американската система на проникване с изстрел в пантите и прилагане на таран. 

Лъчо започна работа в новосъздаденото тайно подразделение на ГДБОП-МВР към отдел „Контратероризъм“, което наред с „предотвратяване и разкриване на терористични действия и установяване на лица, обявени за международно издирване за подривни и прочие дейности или тежки умишлени престъпления на териториите на други държави“, се занимаваше с нещо, което в средите наричаха информационен щит.

Най-просто казано това беше филтър, следящ какво влиза в българското интернет пространство и какво излиза онлайн между всички ъндърграунд групички на саботьорите.

Разследвания отдавна се водеха със сайбър похвати и обработка на информация. 

Оперативните действия се нагаждаха според зайтгайста на съвремието. Затова и зулумаджиите, например, вече се хващаха по гугъл сърчове за промоция на кози крака в големите вериги. Не с дебнене, нито пък с наркозависими информатори за щипка хероин. 

Добрата стара игра на „Стражари и апаши“ вече се водеше като новите олимпийски игри – с нос забит в монитора и мишка в ръката.  

Малките общества пък се следяха с хитра инфилтрация във всеки от микросайтовете им. 

Лъчо се смееше на илюзията, която криптираните приложения създаваха. През няколко години се появяваше нов криминален хит, поредният гениален апп, който да заблуди полицията. Това беше най-гениалният трик, който в глобален план силите на реда успешно въртяха години наред.

Защо да следиш всички всевъзможни канали за комуникация, вместо да създадеш една програмка с илюзия за сигурност и да преглеждаш общуването единствено в нея?

Лъчо не можеше да повярва как всички престъпници кълвяха на този евтин трик, но беше факт.

Ефективното налагане на цензура бе друг основен аспект в работата на отдела им, който носеше гръмката номенклатура „Подразделение опазване на обществения ред в киберпространството и превенция на Интернет провокации“, но всички просто го наричаха „Звено Гепиме“. 

По името на останало в историята оперативно-разследващо мероприятие, насочено към сайтовете за запознанство като част от действията срещу проституцията - услуга към отдел „Трансгранична организирана престъпност“.

Лицата, които влизаха в полезрението на звеното им, получаваха ВИП обгрижване – хакване на рутера, клониране на телефона, вкарване в списъка на обекти от международно терористично значение на всички служби по света. 

България беше една от страните, в която се бета-тестваше китайската мултикамерна система за следене, която създаваше обща мрежа с изкуствен интелект между всички камери в държавата, дебнеща обекта.

Това значеше, че всяко лице, попаднало в тази късметлийска база данни на богоизбраните, се превръщаше в ограден с квадратче таргет, който не излизаше от фокуса им на наблюдение. Нито за секунда.

Данните се трупаха, прилежно подредени в изрядни логове, на едно търсене разстояние, като системата, съставена от безброй много компютри с невронни връзки между тях, действаше като гигантски жив организъм. За да е иронията пълна, цялото нещо носеше името Skynet. Точно като в „Терминатор“. Защото шефът на компанията бил болен фен на филма.

Някога Лъчо се смееше като си представяше какво би се случило, ако Skynet наистина стане зла и реши да унищожи света. Така предсказанието на филма щеше да се сбъдне, даже с точност до надписа на компанията. 

Една от тези изгубени  души в Skynet, както се оказа, беше Аглая Шаламанова. 

Лъчо нямаше точно обяснение как това се е случило, но най-вероятно изказвания от сорта на „уф, няма ли да ги оправят тия плочки по Графа, развалих си любимите кецки“ са помогнали да се превърне във враг на властта. Стотиците ѝ хиляди фенове без съмнение също са били фактор.

Статусите, които тя твърди, че не си спомня да е пускала в периода на голямото си гладуване, най-вече. 

Кризисната ситуация изискваше извънредни мерки, затова лъскавите офиси на „Звено Гепиме“ се превърнаха в тревожен щаб, а всички „секретарки“, както батките от Качулките наричаха служителите на ПООРКПИП, бяха мобилизирани за подкрепления в борбите с масовите безредици.

Често изпълняваха и доставки на тупаници по домовете.

Лъчо влезе в апартамента на Аглая с очакването да завари щаб квартира на черни хакери, заети с това да разкостват на единици и нули индексираната част на Интернета.

Вместо това видя изнемощяло като болно агне създание, което нададе достоверен за сравнението писък и със засилка му удари такава глава, че звезди се завъртяха над челото му, съвсем като по анимационните филми.

После обаче Аглая осъзна, че е там да ѝ помогне и мигът се разтегли на романтичен бавен каданс с развети коси. 

Лъчо даже имаше с какво да отговори на първия ѝ формулиран въпрос, след като се умори да го обижда, атакува и да разравя със сексуални посегателства гроба на майка му. Той бе горд собственик на енергиен, кото носеше за всеки случай ивсекият случай рязко дойде.

За първи път в кариерата си Лъчо игнорира протокола и…

- Какво правим сега, бате? – извади го мислите му Желязко. 

Бяха стигнали до сателитната чиния, която се извисяваше гордо като монолит от научна фантастика, чакащ да бъде вкаран в действието. Ако на Желязко му бяха останали две мозъчни клетки на кръст, можеше да го разпознае и да си говорят с цитати от “Екстерминатор“ и „Смъртоносна машина“. 

Вместо това двамата все така трябваше да играят на вече леко затъпяващата игра, в която Желязко се преструваше, че не е престъпник, а Лъчо не забелязва това и като цяло даже не го познава.

- Трябва да се качим горе. Контролната кутия обикновено е на второто ниво.

- Е, дейба, грам не ми се катери… Бая се изморих от всичкото това дрънгосване… - почна да наваля Желязко, но Лъчо рязко го сряза.

- Ако искаш да мрънкаш, да те бях оставил с момичетата? 

Желязко направи една от петте си кисели физиономии, като уцели най-любимата на Лъчо – тази с увисване на буза, късо изпуфтяване и поклащане на глава. За себе си Лъчо ѝ викаше „Ну погоди“, защото му напомняше за вълка от старото детско.

Лъчо поведе крак – предпочиташе да върви първи по стълбата нагоре, за да избегне чуденката дали един брой Желязко ненадейно няма да му падне на главата. Това не улесни особено процеса, защото така зад гърба си чуваше сумтене, задъхване и като цяло пуфтене, сякаш хипопотам върти велоергометър.

Най-после стигнаха на върха – малко пространство, оградено с парапет, за да направи работата на техниците максимално комфортна. Явно фирмите, обслужващи антената рядко пращаха повече от един служител, защото даже спортно момче като Лъчо и торба с кокали като Желязко едва се побираха във въпросното пространство. 

Процесът по задействане на аварийното захранване и рестарт на системата изискваше един куп малки подпроцедури, всяка от които отнемаше десет повтаряния на Желязко, за да асимилира какво точно се иска от него, и поне още толкова, докато запомни правилната последователност на нещата.

Лъчо изкренно щеше да се учуди, ако можеше сам да си върже връзките. Може би затова Желязко просто си нахлузваше кецовете. Като налъми.

Първият път, когато изпусна клещите и те издрънчаха, удряйки всяко стъпало по дългия път надолу, Лъчо му прости. Имаше резервни. Вторият път обаче „участникът спечели безплатна екскурзия до Пичка си лелина“. Както обичаше да казва един от неговите стари приятели в групата на Палавниците, Данчо Сърнето.

През това време Лъчо най-после успя да пробие системата през портативния си лаптоп в метална бомбоустойчива кутия, хуманитарна помощ от американските спец служби. Антената имаше резервна батерия, в която винаги се запазваше малко енергия за случаи като този. Достатъчно да активира всички жизненоважни функции и даже да припали за кратко лампите на хипермаркета.

Единственото, което оставаше, беше да отворят вътрешната кутия, която вече беше отблокирана, но изискваше механичен рестарт. 

Това означаваше първо и основно Желязко да донесе обратно клещите. 

Лъчо зачака и непланирано започна да се чуди как точно да му разкрие голямата тайна, която пазеше упорито толкова много време. Дали да го направи с драматична музика като по сапунките или с изкуствен смях и „О-о“ реакция като по телевизионните комедии? 

Когато Желязко се забави, Лъчо започна да се притеснява.

След като чу обаче добре познатото му дишане нагоре по стълбите със скорост, удвоена от предишния опит за покоряване на препятствието, Лъчо осъзна, че нещо ужасно се задава насам.

С инстинкти, придобити от всичките полеви тренировки, той хладнокръвно извади две лимонки, хвана ги в ръце, допря ги тяло в тяло и нагласи щифтовете им в срещуположните си показалци. Моментът, в който Желязко се качи на площадката във вихрушка от викове „Дейба мама му, дейба“, Лъчо изчака разтеглена от адреналина до безкрайност секунда и хвърли бомбите надолу. 

Експлозията беше толкова силна, че кулата се разклати. Огненото кълбо освети сивата маса на паркинга, а Желязко се вкопчи с две ръце в рамената на Лъчо, сякаш за да не изпадне. Погледът на ченгето го накара да се пусне веднага, сякаш след опарване.

Сред цялото пищене в ушите им, осезаемо се чу тупване на огромно тяло върху асфалтовата настилка.

Лъчо изчака да се разсее пушека и погледна надолу, провесвайки се максимално през отверстието на платформата към стълбата. Експлозията беше оставила черно петно върху колоната. Също така бе отнесла всички стъпала в радиус от 4 метра.

Нямаше как да се върнат надолу, не и по този път.

Друго обаче притесни Лъчо. А именно, няколкото чифта зъби, които проблеснаха сред сивия дим.

Предстоеше му да гледа „Челюсти“ на живо и нещо му подсказваше, че този път даже няма да има време да се напикае от страх.


Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.