Елизод 8: СЕЛЕБРИТИ АЛГОРИТМИ И ВОДОРАСЛИ

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Тина не беше се сблъсквала с много известни личности, но винаги си бе представяла, че в реалния живот селебритата са пълни гъзове и прости гъзки. Последното беше дума, изобретена от нея самата. От една страна означаваше женски род на „гъз“ като тип човек, а от друга бе елегантна и ефирна заигравка с класическата обида „гъска“. Още първото ѝ съприкосновение с Аглая Шаламанова доказа, че както винаги, преценката ѝ за живота беше повече от желязна. Аглая беше дефиницията в речника на тотална гъзка.

Тина беше проджект мениджър по професия, но и по признание. За разлика от много хора в предишната България, които вършеха нещо, тотално различно от уменията си, опита в живота и длъжностната характеристика, тя беше родена за това занимание. Откакто се помнеше Тина управляваше проекти и се опитваше да сложи ред в хаоса. 

В офиса професията ѝ беше равнозначна на аварийна служба – по цял ден гасеше пожари, отговаряше на тревожни повиквания и като цяло спасяваше животи, рискувайки своя собствен. Това изискваше нерви от стомана и концентрацията на въжеиграч. Дори при военно положение с имейл бомбандировки, картечни откоси от нотификации и вербални, терористични атаки.

Веднъж една стажантка даже мина границата, влизайки шумно и опасно близко в личното ѝ пространство. 

До физическа разправа не се стигна, но Тина ѝ вкара добре преценена доза отношение. Достатъчно да затвори устата на опонента завинаги, но същевременно ненаказуемо от закона. Това не ѝ беше първият квартален сблъсък.

Все пак момиче от „Надежда“ излиза, „Надежда“ от момичето - не.

В тази връзка общуването с Аглая Шаламанова всяка една секунда поставяше на изпитание хладнокръвието на Тина. Инфлунесърката толкова упорито мастурбишае с търпението ѝ, че накрая щеше да си получи заслуженото.

Тина вече беше на половин милимунда от това да хване Аглая за косата и да избърше пода с нея. Нещо в това същество я вбесяваше до дъното на последната плазматична мембрана на най-отдалечената клетка в организма ѝ.

Причината за това не беше ревност от чекненето в посока на Желязко. Поне не само. 

Тина беше умно момиче, при това не расло в гората. Беше разгадала отношенията на двамата още от първата секунда: Аглая беше юзър, Бухала - дилър. Тя искаше, той имаше. Или поне така си мислеше инста момичето. Тина, за разлика от нея, беше доста по-навътре в кръга на доверието и знаеше, че джобът на Желязко е празен, колкото главата му.

Имаше обаче една стара българска поговорка, която добре описваше отношението на Тина към мъжете - „Аз няма да го ям, но и на куче няма да го дам“. 

Не й пукаше за Желязко, докато беше някакво опърпано пернато проскубано жалко превъплъщение на гаджето й от 10 клас, взело всички грешни решения в живота си. Когато обаче тази гльоджава изрусена и прегорена от солариума кифла се появи в картинката, Тина реши да си препикае територията и рязко извади така наречения Бухал от изчакването на стендбай.

Много е смешно как момчетата, които мрънкат че са френдзоннати, най-често не са дори това – те са „о, не, пак тоя крипар“-зоннати. 

Желязко си изтърпя стоически процеса на декомпресия и накрая беше възнаграден, доколкото ситуацията позволяваше. В момента с Тина се държаха като старa двойка - много се разправяха, малко се обичаха и секс нямаше. За сметка на това пък отсъстваха и негативни емоции. Съществуваше само една успокояваща предвидимост в тъпотиите, които ще се изсипят от устата на другия. На един определен етап от живота, това беше почти равносилно на щастие.

В момента, за късмет на всички, в компанията се спазваше код за мълчание.

Желязко вървеше напред с пистолет в ръка и се предполагаше, че разчиства пътя за цялата експедиция. Двете с Аглая трябваше да се движат една до друга. Едва ли не, да се държат за ръка. 

Проклетата тъпанарка обаче се напиняше постоянно и крачеше половин метър напред с безсрамно опънатите си на показ дълги крака. Сякаш, за да покаже, че е нещо повече от Тина, а и останалите.

Също така, Аглая демонстративно се движеше без оръжие. Все едно, ако отнякъде изскочеше урод, щеше да я спре за селфи, не за да ѝ откъсне кухата китарка. 

Макар, че тя изглеждаше точно като типа момиче, което в критична ситуация ще изписка като изпусне пистолета. Може би най-добре за всички бе да си остане белият гълъб на ударната група.

Тина се стараеше да не мисли негативно за Аглая, защото иска или не, двете бяха вързани една за друга. Не само като единствените мацки в този населен със сенки и дебнещи, черни, зъбати чудовища свят. Все пак бяха един отбор. Не, че Аглая го осъзнаваше – тя беше в свой собствен свят и играеше самосиндикално в лига, различна от общоприетите. 

Самата Тина беше оптимист – щеше да се справи и с този проблем, когато се стигнеше до менижмънт на конкретния проект.

За сметка на това, Тина беше въоръжена до зъби. В едната ѝ ръка бе верният шокър, а другата дебнеше в бойна готовност, за да може във всяка една секунда да извади ножа. Освен това тя разполагаше с огромно предимство пред останалите. А именно, първият по рода си радар за чудовища - Сатана. 

Котката беше опакована в раница, закачена наопаки под лицето ѝ, така че навън да стърчи единствено сивата муцунка. 

Сатана можеше спокойно да скатава. Да си лежи вътре без нищо да върши. Но тя като истинска любопитка с поне 6 останали живота, беше провесила безстрашно шия навън и се озърташе като перископ на подводница.

Без да се обръща, Тина усещаше зад гърба си присъствието на Лъчо. Ако трябваше да е съвсем честна, чувстваше погледа му залепен плътно върху задника си. Не можеше да го обвини. Отзад Аглая имаше мускули като ватерполист. Дупето й беше стегнато, но някак неприветливо. 

Мъжете обичаха да поставят ръка върху нещо, създаващо комфорт. Например като нейното сладко и идеално закръглено бутилишъсче.

Тина почти се изхили от мисълта си. Описанието й прозвуча сякаш ще пуска обява в OLX. 

Не че сайтът го имаше, нито пък беше останало нещо за продаване. Единствената форма на пазар, която съществуваше в Новия свят, беше обмяната на енергии. Единствената цена пък, беше тази на човешкия живот – уродите пет пари не даваха за него. 

Движеха се сред руините на цялата предишна цивилизация. От София бяха останали само изгнили огризки. Така и така градът никога не беше блестял с красота, единствено с растеж и нестараене. Сега обаче картинката беше просто плачевна. 

Още не ѝ го побираше ума как за толкова кратко време сити пейзажът бе стигнал до степен на разложение, сякаш са минали години след ядрена война. Телата бяха превърнати в прах, колите в корозирали до ръжда жалки останки, а даже новите цветни сгради вече изглеждаха сиви и напукани. 

И над цялата тази урбанистична тегавина, тегнеше призрачна мъгла и тишина, в сравнение с която Марианската падина беше като дискотека в Марсилия.

Тина се стараеше да не гледа към Аглая и въпреки това, очите ѝ сами я намираха. Имаше нещо в начина, по който ходеше, във вързаното през кръста ѝ въже, във всяко малко поклащане на дрехите… Някой хора просто привличаха всеки фотон светлина към себе си и излъчваха енергия, към която не можеш да останеш безразличен. Дори това само да те вбесява, повече и повече.

Тина никога не беше имала приятелки. Поне не в класическото значение на думата. 

В малките класове бе прекалено заета да решава задачи за изпита по математика. Тя знаеше, че оценките по литература са пълна абстракция, което оставяше само сигурна шестица на задачите да ѝ гарантира влизане в Първа английска. Планът проработи, но междувременно се класира и под почетното 77 място за Американски колеж в София. Баща ѝ изсумтя под мустак, разби касичката с подкупите от Асансьорния завод и много скоро тя се отъркваше в елита. 

Или поне така си мислеше.

В действителност беше грозното пате в една, сама по себе си, доста тъжна локва, където всевъзможни странни птици се подготвяха за полет към по-топлите страни. След завършване всички разпериха криле и на ята, почнаха миграция. Някъде там кризата разби схемите на баща ѝ, той се депресира и фатално заседна пред телевизора.

Твърдеше, че има рак. 

Никой лекар не потвърди опасенията му. След няколко години упорита автохипноза обаче, диагнозата се сбъдна. Майка ѝ бе съсипана, почти до ниво на кататония. Тина беше сама, докарана до просешка тояга. Сладките години на студентския живот се превърнаха в параход, който бавно-бавно отплава към хоризонта. 

Вместо това дойде реалността. Бачкане по 10 часа на ден за мижава заплата без бонуси, само за да си гарантира елементарна самостоятелност.

В нито един от тези периоди не бе разчитала на някой различен от себе си. Близките ѝ хора извън колеги и семейство, бяха спорадични, не особено доверени приятелки и серия от гаджета с различна степен на проваленост в живота. На фона на част от лузърите, минали през ръцете ѝ, Желязко блестеше като готов за продаване вартбург пред гараж в Левски Г.

Жените никога не бяха я допускали в своите малки клубчета, затова и Тина винаги отговаряше с отричане на смешните им правила и игрички. 

В офиса това често ѝ създаваше проблеми. После нейната власт във фирмата дотолкова нарасна, че всички дребни душички живееха в страх от потракването на токчетата ѝ. Беше прегазила не една и две нагли пачи. Безскрупулно. Без да се замисли за секунда.

В бизнеса ѝ се носеше слава на убиец. Съвсем заслужено.

Аглая явно го усещаше инстинктивно, защото спазваше почетна дистанция. С други думи – стараеше се да не общуват. 

Преди Тина никога не би могла да си представи подобна ситуация. Имаше шанс да размени няколко думи с една от малкото звезди, които следваше в социалните мрежи, а единственото, което ѝ идваше отвътре, бе да изкрещи „Умри, курво!“. Даже не знаеше защо.

Преходът, който извършваха в момента изглеждаше безкраен и същевременно безсмислен. 

Беше идея на Лъчо, който неясно как се самоназначи за стратег на групата. За авторитета му помагаше фактът, че допреди финалната фаза в издиханието на света, той е бил част от специалните звена, събрани да се борят с звънящия на вратата апокалипсис. 

Очевидно никаква работа не беше свършил на този фронт. 

Но пък имаше доста задълбочени теоритични познания по темата с уродите.

Не че държеше да ги споделя с останалите. Лъчо беше от типа хора, които вместо да те научат как се шофира, взимат волана от ръцете ти и почват да карат вместо теб. Като в онзи стария филм с Луи дьо Фюнес.

Тина бе открила единствения начин да общуват - много говорене с широки кръгчета около темата, така че да провокира реакция. Общо взето дрънкаше глупости, докато го изнерви и почне да я поправя. Това ѝ носеше залче информация. Така, бавно и методично, парче по парче, Тина си сглобяваше пъзела на събитията.

Имаше и нещо, което Лъчо бе казал единствено и само на нея. 

В случай, че нещо се случи с него. Там беше намесено радиото ѝ. Старото транзисторче на Баба Николина, което тя знаеше, че има дълбока вселенска причина да мъкне със себе си, даже в момента, на този кръстоносен поход.

Най-после забелязаха сателитната чиния, която маркираше паркинга на хипермаркета.

Тук пътищата на момчетата и момичетата се разделяха. Не беше сексистки план – просто двете с Аглая имаха много по-голям шанс да успеят да се напъхат във въздухосъбирателната система на склада. Затова и бяха екипирани с въжета – предстоеше им доста вълнуващо спускане.

Краката на Аглая след този градски алпинизъм щяха да приличат на клонка обрулена от много силен тропически вятър, но това си беше нейн проблем. Тина имаше собствени притеснения.

Които се издигаха стремглаво нагоре в списъка с проблемите за скорошно решаване.

Лъчо и Бухала щяха да използват времето навън, за да уловят кръжащите в пространството вълни с помощта на гигантската антена. Или поне да се опитат. 

Преди два дни радиото беше засякло съобщение от Оцелелите.  

За съжаление пращенето правеше координатите на сборния пункт неразбираеми. Огромното парче метал би трябвало да даде доста по-чист прием на сигнала. 

Така поне беше на теория.

Опитът бе показал, че теориите са като любовта – едно добро намерение, често с кошмарни последици.

Желязко тежко огледа периметъра, каза нещо тъпо, което Тина даже не регистрира и понечи да я целуне. Тя отиграно му завъртя хладна бузка, а после изчака уважителните две секунди, така че порива му да премине. След това пожела успех и игнорира напълно погледа му, влажен като нос на лос. 

По-интересна ѝ беше сцената от реалитито, което се разиграваше до тях. 

Аглая целуна леко Лъчо, но нещо в езика на тялото им, накара Тина да се замисли дали изобщо правят секс. И, ако да - какъв точно? Аглая ѝ излъчваше вайба на момиче, склонно да си съставя шопинг лист докато е отдолу. А после да се раздава за „Златен глобус“ в поза каубойка. Тина беше убедена, че вика пресилено и говори с клишета от филмите. Даже не тези за възрастни – представяше си я как крещи нещо супер тъпо. Примерно „Run, Forrest, Run!”

Въпреки това, когато си толкова секси женски екземпляр, човекът който си благоволила с покана в голото си тяло, сигурно се чувстваше богоизбран. Усещането бе гарантирано магическо. Със или без нейно участие, Аглая винаги получаваше 5 звезди в главата на партньорите си. Тина беше убедена в това.

В този момент Аглая прекъсна целувката с Лъчо и я погледна право в очите. Въпросително. Някак изненадано. Със сигурност очаквателно.

Тина въздъхна вътрешно. Задаваше се тежка мисия.

За да направи старта ѝ още по-куц, Лъчо се постара да минат през плана за 56-ти път. Отгоре на всичко поиска от Тина да го му го повтори на глас. Тя потисна импулса си да поздрави неговатавъзрастна родителница. 

Вместо това си представи как нервният ѝ шеф от предишния живот не може да си намери топките, колкото и да рови с ръка в панталона, затова си го изкарва на останалите. 

С най-широката си усмивка, Тина му върна плана, точка по точка:

  • влизат
  • пълнят раниците
  • излизат
  • (по възможност не умират по пътя)

Това беше напълно достатъчно Лъчо да осъзнае грешката си. Не, че бе от типа хора, които ще си я признаят.

С изпънати гърди, раница пълна с джаджи, алфамъжкарщина на макс и подтичващ зад гърба му Желязко, той пое към своето предизвикателство, оставяйки ги сами насред паркинга.

Тина се напъна да пренесе усмивката си към Аглая, но там се блъсна в стена. По-скоро в покер лице. Мълчалива, кисела, пластмасова тексас холдем физиономия.

 - Няма път назад нинджи, а? – опита да измърмори нещо Тина, но никак не ѝ се получи.

Аглая не промени нито изражението, нито позицията на тялото си.

 - Това е от един карате филм…“Има ли път назад, нинджи? Няма път назад, нинджи!“. – допълнително се закопа Тина. Стисна устни и тръгна напред.

Аглая бавно я следваше. Тина отбеляза, че без мъже наоколо, някак си не изпитваше нужда да мята копитата си в горд тръс. Даже странно, но май изглеждаше леко несигурна.

Тина се замисли колко ли би било смешно, ако си срамежлив, но същевременно много известен – всички щяха да мислят, че си надут, докато ти си си просто темерут. В друга ситуация, би ѝ задала именно този въпрос. 

Сега обаче избра да поддържа разговора с доста по-тривиалното: „Откъде идва името ти?“

Аглая изпуфтя. Настана окуърд пауза. Толкова тежка в мълчанието, че даже човек тип перде като Тина, леко се попритесни.

 - Аз…не исках да любопитствам, просто…

 - Наистина ли ме питаш или се пънеш да си дрънкаме?

Беше искрен, резонен въпрос. 

Тина осъзна, че вече много искаше да знае историята на това толкова изкелеферчено име. Повече от всичко на света. Ако се появеше златна жабка и я дареше само с едно желание, това щеше да е то. Даже Сатана бе затаила дъх за отговора.

Аглая прие отговора за искрен, почувства се в светлината на прожекторите, пое дъх и заобяснява надълго и нашироко.

Името ѝ идвало от гръцки. Светла, блестяща, прекрасна. (Очевидно не „скромна“). В митологията е една от трите грации - богиня на забавлението и радостта, олицетворяваща красота и изящество. Родителите си взели поука, след като кръстили по-голямата ѝ сестра Ванеса. Тъпо име без значение, измислено от автора на "Пътешествията на Гъливер", с първите срички на някаква си Естер Ванхомрик. 

Дано поне въпросната му е пуснала.

 - Аглая е страхотно име. – отбеляза от сърце Тина.

 - Ненавиждам го от дъното на душата си. – отговори в неподправен порив притежателката му.

Оказа се, че има руска актриса със същото име, но с доста по-голям рийч на постовете. Много лошо за селебрити алгоритмите. И понеже беше от братушките, даже не можеше да мами с изписване на кирилица.

 - А тая мръхла къдрава, Аглая Тарасова, даже се казва Дария. Дария! Защо не си ползва истинското име – аз съм Аглая по лична карта! В училище ме направиха луда. То не беше Пикая, Путая, Ебая, Гъзая, Лизая…Няма тъпотия да не съм я чула. – изпя тъжния си блус на един дъх Мис Шаламанова.

 - Миная? – не се сдържа Тина.

 - Много смешно. – кисело изсъска Аглая и добави леко нацупено – Изстрадала съм го това име. Заслужила съм си го! Бих си го сменила, ама вече ми е част от цялостния бранд.

 - Е, ако това те успокоява, шансовете са огромни рускинчето да се гътнало, така че… свиркай си.

 - Мислиш ли? – погледна с надежда и нездрав блясък в очите Аглая.

Тина се притесни сериозно за успеха на мисията им. Партньорката не беше особено умна, но поне беше силна и висока. Щеше да ѝ напълни раницата с повече консерви по случая. Пък и, ако случайно отнякъде се появи урод, гаранция щеше да нападне нея. Русото привличаше всички видове животни.

 - Освен това има някаква тъпа муха аглая и половината ми фенки ме питат дали съм си измислила псевдонима от водораслите. – не спираше да страда горкото блонди.

 - Водораслите са „алгае“, нищо общо.

 - И аз това им казвам, ама те не разбират. Мноо са прости! – възкликна докосната право в душата Аглая.

 - Не, ако искаш да видиш нещо наистина просто – говори си над пет минути с Бухала. 

Тук вече Аглая избухна в неконтролируем смях. Тина осъзна, че за първи път успяваше да взриви някой с хумора си, чак толкова много. Почувства се горда. Също така леко стресната. 

Сякаш научи, че има един-единствен фен, но той е Етиен Леви.

Без щита на нацупената джукичка, Тина вече можеше да чете право в мислите на Аглая. В момента там се формираше прозрение, че двете май ще станат приятелки. 

„Вселената има чувство за хумор“ за себе си отбеляза Тина. После осъзна, че вече са пред стената на магазина. Или поне това, което беше останало от нея.

От другата страна на празния паркинг разрушенията не се виждаха, но имаше огромен кратер, и земя, нацепена сякаш след земетресение, опасваше сградата като крепостен ров. Вече бяха влезли в тънката ивица асфалт, единствената оцеляла част от конструкцията, която се поклащаше леко към края си.

Незнайно защо на Тина този последен пласт настилка ѝ заприлича на бекон от клуб сандвич, който се държеше да не изпадне само за соса по марулята. 

Тина бе застинала на място. Не смееше даже да си поеме дъх.

Пропастта изглеждаше безкрайно дълбокa. Повърхността й беше като коричката на мъфин топ, а пукнатините водеха към купчини натрошени камъни. 

„Ако сложиш краче върху тях, потъваш гарантирано, чак до Ада“, помисли си Тина и й се прииска да се затича обратно. Това обаче не беше никак добра идея. 

Вече бяха стигнали прекалено далече. Беше по-опасно да се върнат, отколкото да продължат напред.

Да, нинджи – няма връщане назад!

Аглая прие ситуацията със завидно самообладание. Без да каже нищо, сякаш се притесняваше, че звуковите вълни ще разбият, държащата се на магия конструкция, тя посочи нещо на няколко метра от тях.

Беше лампа, паднала напряко като малко мостче над своеобразния каньон. Осветителното тяло изглеждаше достатъчно дебело по него да може да мине керван от камили. Въпреки това имаше един детайл, който накара краката на Тина да се подкосят в коленете, очите ѝ да се ококорят, а ледена пот да избие по треперещото ѝ тяло.

Тина имаше един-единствен страх и той беше от високо. Акрофобията ѝ беше в крайна фаза. Това не беше просто ирационално притеснение от ръба, а пространствено-двигателен дискомфорт на следващо ниво, които ѝ докарваше гарантирано задушаване и паническа атака.

Тина очакваше, че ще се сблъска с този проблем, само че в по-малка степен при спускането през климатика. Не беше подготвена да ходи по въже над гигантска отворена паст, водеща директно към Долната земя. Тя си беше тръгнала от салона по средата на The Walk, а даже не го гледа на IMAX. Толкова я беше страх.

Аглая нямаше подобни скрупули, тя веднага зае поза от балета, разпъна ръце и понечи да се понесе по металната рамка. Оттук до безкрая.

 - Ехо, къде така? – се чу да казва с треперещ глас Тина.

Аглая я дари с един от най-застреляните си погледи. Сякаш осъзна грешката си.

 - Много съм зле! – изстреля тя.

После с бързи движения уви въже около кръста си и хвърли края му към Тина.

 - Първо ме дръж ти, после ще те пазя аз.

Преди Тина да възроптае, че по-тъпо нещо не е чувала в живота си, Аглая с грациозността на газела и смелостта на планинска коза, изприпка до другия край. Въжето се опъна и стигна на косъм. Не това обаче беше драмата в главата на Тина.

Само като погледнеше надолу и песъчинките в пукнатините оживяваха, а сякаш дъги от лава подскачаха и размиваха границите на реалността. Тина вече цялата трепереше, а още не беше сложила дори единия си крак върху метала. 

Не, не можеше да го направи. Със сигурност щеше да умре!

Аглая вече беше готова с нейната част от упражнението – уви въжето около китката си и хвърли остатъка обратно към Тина, която едва успя да приклекне, за да го хване.

Всичко около нея беше размазано. Една си поемаше дъх, а гърбът ѝ се свиваше от един първичен страх. Ужас, който просто не можеше да победи. 

 - Не гледай надолу! – подвикна Аглая, леко конспиративно, сякаш ѝ издаваше най-голямата тайна на света. 

Тина си представи как ѝ забива шамар и фантазията я зареди с достатъчно сили да се изправи. Веднъж застанала пред бездната обаче, всичко бясно се завъртя. Сатана започна да мяучи на умряло, усещайки как нервите на Тина влизат в червеното деление.

 - Страх ли те? – попита Аглая и макар, че нямаше как да го види, Тина беше сигурна, че мигаше на парцали.

Нямаше да ѝ достави удоволствие с провала си. 

Тина предпочиташе да умре сто пъти, при това далеч по-болезнено, пред това да покаже слабост. Също така, ако се подхлъзнеше, повличаше със себе си и Аглая.

Положението беше уин-уин.

При ходенето по въже над пропаст в земята, също като във всичко останало в живота, най-важна е първата крачка. Тя трябва да е добре преценена, но същевременно спонтанна и безразсъдна. Тина можеше да я отлага до безкрай, така както някои отлагаха да заговорят момчето на мечтите си или да разчистят стаята, превърната в склад. 

Според приказките, трябва да затвориш очи и да скочиш напред. В реалността - да се концентрираш на макс, да се абстрахираш от котката, инфлуенсърката, най-вече от бездната, и просто да поставиш краче върху метала. 

Тина го направи.

Вече на 1% беше преминала на отсрещната страна. После добави още един и още един и още един процент, докато таск бара на изпитанието не достигна до средата. Щеше да е доста по-лесно, ако не усещаше краката си, сякаш обути в мокри метални кубинки.

Намираше се точно в центъра на падналата лампа. 

Точката без връщане назад. 

За секунда си помисли, че може би нещата все пак ще се получат.

После неочакван повей на вятъра разби нейния, и без това крепящ се на косъм, баланс.

 - Внимавай! – кресна глуповато Аглая.

Тина изпищя, залитна във всички посоки и започна да балансира с ръце като анимационен герой на ръба на пропаст. Не мислеше, действаше по инстинкт. В пълна концентрация. Незнайно как успя да намери позиция, в която здраво да застопори краката си. 

Тялото ѝ се успокои. Спря да трепери. Овладя емоциите си. Адреналина сложи на пауза времето и пространството. 

Също като Доктор Стрейндж, тя вече можеше да прави каквото иска с този единен континуум.

Следващата крачка на Тина беше уверена. 

Също така и фатална. 

Кракът й се хлъзна по тръбата, тя цялата политна напред и заби лице право в метала.  Опита да се хване с ръце, но не успя. 

Вместо това падна право надолу. Секунда по-късно въжето я залюля в обратна посока, докато същевременно се плъзгаше по желязото с пращящ звук. Преди да успее даже да изпищи, Тина удари главата си право в нащърбено парче асфалт и това беше краят. 

Дойде пълното затъмнение.

Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.