Епизод 7: БЛОКЧЕ ШОКОЛАД И РАЗПИЛЕНИ БОКЛУЦИ

Нов си тук? Започни от Епизод 1


Докато наблюдаваше своя дилър, нещо като гаджето си и някаква случайна неприятница да планират откъде да намерят храна, Аглая осъзна колко много й липсваше животът преди.

Не точно след като удари короната. 

Животът много много много много преди.

С идването на пандемията, за Аглая конкретно, настъпи адът. Може би и за целия свят. Но на кой му пука за останалите, когато трябва да се притесняваш за своята така добре хидратирана и с перфектен тен кожа?

Аглая тънеше в разкош и живееше лайфстайл, на който завиждаха стотици, даже десетки хиляди последователи.

Още имаше телефони, социални мрежи и не съществуваше проблем на света, който не може да бъде решен само с един-единствен пост.

Сега можеше да използва телефона си единствено, за да уцели с него Лъчо или някого от останалите в тази отвратителна лейм компанийка. Толкова се беше отчаяла, че ѝ идеше да почне да вие като гнусната котка, която се мотаеше в краката им.

Преди Аглая имаше много притеснения. Непрекъснато изпадаше в нервни кризи, сътресения, ситуации, катаклизми… Всяка една секунда нещо се случваше.

Също така живееше в постоянен страх.

Аглая се ужасяваше от мисълта за паяци, столкъри, катастрофа, заливане с киселина, змии, хакване на телефона, порно скандал, бременност, бръчки, целулит, оксидация, дерматит, херпес и рептили.

Не точно в този ред. 

От безкрайно много време обаче, всички тези страхове бяха останали на заден план, заменени от едно постоянно, тягостно усещане. 

Сякаш животът ѝ беше свършил. 

Не беше страх от смъртта. Напротив – по-скоро безразличие на съзнанието към жалкото подобие на съществуване, което ѝ се предлагаше в тази безплатна версия на битието. Или както би го вербализирала тя самата – беше ѝ се тая.

Някво никво.

Чувстваше се заключена в един и същи ден като Бил Мъри в античния филм с мармота, който притежаваше на VHS тухличка. С нейните хора често се нагърмяваха и неизменно се стигаше до него. Правеха си квартална видеотека. Филмът беше по-скоро окуърд, отколкото фъни, но поне преводът цепеше мрака: You drive me crazy - „Караш ме лудо“. 

Всеки път това се връщаше отново и отново.

С онзи безразличния глас, който констатираше пълната касапница в езеро покрито с кръв като „Акулата откъсна краката му“.

Мисълта за десет души, напушени на копеле, които се хилят с часове на несмешна шега, кой знае защо я накара да си представи огромна лилава глава амнижа хейз и шоколад, от големите. 

В най-смелата версия на фантазията даже добави слуга – един мармот завива тревата в хартийки.  

Дали Бухала имаше нещо? И ако да, колко време щеше да отнеме на Лъчо Ченгето да го разконспирира? Може би трябваше някакси да го дръпне настрана докато е време. Ей така, да разменят няколко думи на лично. 

Неговата глупачка обаче не ѝ оставяше шанс за заход. Дебнеше ги, все едно Аглая щеше да ѝ го открадне. Тая луда ли беше, освен грозна? Аглая, за разлика от нея, не си беше намерила шушито на улицата.

Не че Бухала не се беше пробвал някъде в началото на познанството им – детска дискотека в подлеза на НДК, където той висеше на бара. Ходеше се до един ВИП кенеф и там, на второ взимане, той пусна мазна усмивка и каза „Нали знаеш, че… не е нужно да ми плащаш“. А после й намигна със самочувствието на пича от „Три метра над небето“. 

Крайният резултат беше толкова нелеп, че Аглая с години се смееше на спомена. 

Тъпаците все повтаряха, че славата е като наркотик. Оказа се, че известност без стимуланти не си е работа. Дръгз без фейм също. А без слава и без дрога – оставаше ѝ само да се гръмне.

Ако имаше усещане за самоирония, Аглая щеше да се надсмее над себе си. 

За неин късмет обаче, тя беше от новите свръххора – идваше от бъдещето. Единственото чувство за хумор, което притежаваше, беше във вид на хапливи закачки , насочени към по-слабите от нея. Естествено, никога право в лицето им.

В момента обаче, Аглая вече беше толкова отчаяна за внимание, че би си говорила даже с най-слабия човек в ситуацията - онази мърла. Не котката. Макар че най-вероятно щеше да е по-добър събеседник. Въпреки че при това момиче усещаше някаква антисоциална дистанция – онази се държеше дръпнато и като пълна психопатка.

Не беше само заради Бухала. Може би беше някоя обидена фенка? 

Преди да се запознае с уродите, най-големият реален проблем за Аглая бяха последователките й. 

Те пъплеха по улиците точно като чудовищата, дебнеха я зад всеки ъгъл, тагваха я в тъпи сторита, причакваха я пред вратата, записваха видеа с реакциите си на нейните клипове и ги пращаха на лични съобщения през нощта. А една съвсем откачена коза даже й звънна на вратата. Искала да се запознаят.

Аглая щеше да я запознае с подметката си в еленски скок, но я хвана точно по средата на лайфстрийм и вече беше в кадър. Не можеш да биеш фен, докато други фенове гледат. Това е златно правило на инфлуенсването.

Както казваше дядо ѝ: „Рисковете на живото предаване“. Също така рисковете на това да живееш до паметника на Алеко на Витошка.

В първите дни на извънредното положение Аглая изпадна в пълна паника. Дотолкова, че нямаше сила на света, която да я накара да излезе навън, нито да се доближи на два метра от друго човешко същество. 

За съжаление тъкмо се беше прибрала от уикенд сесия в Саламанка, така че домът й я посрещна чист, спретнат и с хладилник празен като главата й. Даже коргито й Старбой беше на хотел, така че не можеше да го прати да вземе пица.

Това беше шегата, която й хрумна за вечерния пост. След като видя жалките няма и 500 лайка, осъзна че или беше загубила чара си, или всички – чувството си за хумор. Или нещо ужасно се случваше със света. Покрай чудесната ваканция с новото си проекто гадже Лорин, Аглая беше пропуснала цялата корона истерия. Сподели няколко мемета, яхна вълната на шегата с бирата („Имам корона, къде, в ръката ми“), но дотам.

Едва сега, заседнала на компютъра, Аглая откри своеобразния COVID-19 кризисен щаб на Университет Джонс Хопкинс. Най-вече се шокира от набъбващата всяка секунда цифра на смъртните случаи. 

В следващите няколко часа DW рязко замени FTV. Тя погълна толкова много информация за толкова кратко време, че косата й заприлича на прическата от онази ретро сесия, когато я навряха в кофата за сушене от старите салони.

През това време на месиджи я засипваха с хейчета, дик пикове и съобщения. Но най-вече с дик пикове. Нормално – все пак беше неделя вечер.

Много скоро обаче над страха от короната надделя един много по-рационален ужас.

Този от глада.

Аглая буквално умираше от глад.

В нормална ситуация, това означаваше, че не е яла от няколко часа. Няколко жалки часа. По времето, когато сериозно се притесни, тези часове вече бяха 10.

Аглая се приемаше за сървайвър. Винаги беше чувствала песента на Destiny's Child като писана за нея самата. 

Ако се налагаше да стисне зъби и да се заеме с оцеляване, тя знаеше как да го направи. Филмите я бяха научили – попаднеш ли в ситуация на живот и смърт, инстинктивно се вкопчваш в живота. Няма как да е иначе.

Но това не правеше гладът по-поносим. Усещането беше като ходене на зъболекар, което никога не свършва. Като анален секс след амфетамини. Като българско арт кино. Болезнено и безкрайно.

По презумпция, бидейки инфлуенсърка от Европа, Аглая приемаше, че й се полага да яде. 

Не прекалено често, разбира се, и с калкулирани калории и разумни въглехидрати, но все пак – да яде. Поне един път на ден. Дори с всички тези рестрикции, Аглая често пируваше. Само за да наблегне после яко на джогинг, пилатес и канго джъмпс. 

Няма пълно щастие. 

Също така, няма и безплатен обяд – всеки фууди пост при нея беше своеобразно произведение на изкуството, с детайли, изпипани като за страниците на Kinfolk. Някой друг плащаше, но тя си скъсваше гъза от бачкане.

Инстаграм, инстаграм, първо снимам – после ям. Това беше рима, измислена за нея.

Макар и със студена, красива, но не задължително вкусна храна, Аглая се хранеше редовно.

Гладът беше в Сомалия, в Индия, в Индонезия. Тук, дори и в Източна Европа, не беше редно някой да умира от глад. Още повече, някой който изкарва по 4 цифри на пост. 

„Как беше възможно това?“ - блъскаше си главата в клавиатурата Аглая.

Да имаш в сметката достатъчно пари да си купиш цял ресторант и да не можеш да се препитаваш без човешки контакт, заради някакъв кошмарен вирус, който дебне навън?

В съветите за предпазване от корона Аглая беше намерила трут сайт, който в брутални детайли обясняваше за преноса на зараза по средно и ниско честотни милиметрови вълни. Затова тя прекъсна комуникация със света. И без това беше затворена вкъщи – какво да инфлуенства от дивана си? Да свали лайфстайла си до този на феновете. Това би било жалко.

Единствената причина, поради която Аглая беше предполагала, че ще й се наложи да гладува бе неизбежният й пробив в Холивуд. Или пък в името на някоя справедлива кауза. 

Като онази гениална инициатива да подкрепим Зимбабве с глад и съпричастност. Изключително вайръл кампания, в която, за неин лош късмет, взеха онази никаквица Зарини Лазаретова. Жалко. Щяха да паднат доста сърчица. Пък и нямаше да е лоша тренировка за реалността.

Дотогава рекорда на Аглая за нехранене бе 18 часа. Прекарани в сън след Meadows in the Mountains, естествено.

Никога не я беше обземала такава паника като в онази черна неделя. Единственото близко като усещане чувство беше едно преживяване с психотропни вещества. Консумация тип с шведска маса.

После всички лица бяха толкова призрачно изкривени. Като в онзи стария филм. Единственият в който не би спала с Джони Деп. Даже и за 100 000 лайка.

Аглая старателно прегледа всички шкафове в търсене на храна, но чистачката й беше излъскала апартамента. Точно както й беше заръчала. Не можеш да се сърдиш на някого, който е изпълнил дума по дума указанията в бележката ти. Въпреки това Аглая изпита импулс да звънне на Николета и да я уволни. Ей така – точно в 4 сутринта.

Единствено, което я спря, беше страхът с включването на телефона да не хване коронавирус.

Докато ровеше, Аглая намери един паднал зад чиниите самотен сухар и за секунда си представи как ще си направи джипси баница със зехтин и червен пипер. Преди да открие, че или филийката беше паднала върху хлебарка, или гнусното членестоного с предсмъртни сили се бе навряло там. И в двата, случая Аглая изпищя и тресна вратичката обратно.

Затова пък намери утешителна награда – 300 доларовата бутилка червено вино, която пазеше за специален случай. По-тържествен повод от това да си утешиш вселенската мъка, Аглая не можеше да измисли.

“Наздраве, принцесо!” - тъжно каза сама на себе си, а после отвори бутилката и директно я надигна. Както подобаваше на истински клошар, в какъвто явно вече се беше превърнала. 

Виното й се стори горчиво, но ако се вярваше на Веселин Маринов, това го правеше истинско. Човекът пълнеше Зала 1 всяка Коледа и Арена Армеец, когато си поиска. Аглая можеше само да си мечтае за такъв размах на кариерата. И все пак – тя с две ръце щеше да пас-не, ако ще и сделката със Сатаната за подобен успех включваше потене и изпъкнала вена на челото.

Докато надигаше бутилката, тя си мислеше, че няма как да е толкова сложно да изчака един ден да отмине вируса. Все пак разполагаше с интернет, кабелна телевизия, всички стрийминг платформи на света, а и пълен с пиратски развлечения персонален компютър.

Имаше даже VR лесбо порно. Какво повече може да иска човек?

Не можеше да си представи извънредното положение навън да продължи повече от 48 часа. Колко му е? Малко лечебен глад. Фастинг. И магическо вино за утеха. При това от долината Напи, а не Меча Кръв, Меча Стръв, Меча Връв или с каквото се тровеше целокупният български народ.

По някакъв начин Аглая започна да се чувства като онази авторката на дневници, Ане Франк. Защото и тя страдаше като нея.

В оптимистичния период на гладуването си Аглая започна да си води записки на преживяването, за да напише после дълъг пост по темата. Даже си отбеляза да провери как се кандидатства за светец. 

Оптимизмът и вярата в бъдещето не продължиха дълго. Накрая Аглая се озъби с гняв и омраза. Разби празната бутилка в стената. 

Часът беше едва 12 следобед, а денят понеделник. Не беше яла от 18 часа. 

Беше чорлава на крокозъбъл, по чехли и със страстоубийствен анцуг. Изглеждаше като типа снимка, с която губиш фололъри.

Аглая почна да се съмнява в правотата на решението си. 

В главата й се роди еретична идея: да пусне батсигнала и да призове някого на помощ. Щеше веднага да дохвърчи някой супергерой с торба храна в ръка. Също така с пенис в другата, но все пак… Храна!

Аглая беше толкова озверяла от глад, че единственото членоподобно нещо, което в момента ѝ се струваше апетитно, беше суджук в чиния.

Проблемът на глада е, че те измъчва на молекулярно ниво – както и да опиташ да разсееш мозъка си, него все го избива на мечти за дъвчене и примляскване. 

Пък и по телевизията е невъзможно да избягаш от рекламите на огромни мазни бургери, вафли с експлозивен ефект и магически подправки за сосове. Интернетът пък е превзет от клипчета за доставки. „Хапва ти се нещо вкусно?“ Похапни ми хуя!

По принцип Аглая се хранеше (буквално и преносно) от точно тези спонсори. Беше стискала зъби в ситуации, които всеки съд би оправдал като законно убийство на доставчик. Предвид обстоятелствата - напълно заслужено наказание. 

Ако публичният й имидж го позволяваше, Аглая би влизала постоянно в крайни саморазправи. Също така подкрепяше връщането на Крумовите закони. Да се режат ръцете на бавните бармани и езиците на приказливите таксиметрови шофьори. 

Имаше подобна нужда за справедливост.

На красивите жени в Интернет им е толкова трудно – с безброй неща има да се съобразяват. Рапърите бяха лесни – и най-голямата им издънка всъщност се превръщаше в чудесен ПР. Аглая непрекъснато се стараеше, толкова се раздаваше за феновете, а накрая никой не оценяваше успеха й. Даже я наричаха „интернет пача“.

По време на този тежък период, Аглая откри, че когато гладуваш, е изключено да гледаш филми. В половината сериали хората седяха около някоя маса и ако не се тъпчеха, то се бяха заринали с плюскане, достатъчно да я накара да вие и скача към телевизора като анимационен вълк. 

Искаше й се да може да завърже всички рекламисти за някой стол, с телчета на очите, а после да им прожектира CGI кадри на крехки пиленца и летящи във въздуха самонарязващи се зеленчуци. Докато от зениците им потече кръв!

Аглая откри, че няма нищо по-тъжно от това да си гладен, без никакви шансове за подобрение и да наблюдаваш безучастно отстрани как хората се тъпчат и забавляват.

„Значи така се чувстват смотаните пичове по партитата“ - помисли си тя, но не изпита съчувствие.

Беше вече 7 вечерта и гладът пулсираше в капилярите й. Не можеше да мисли за нищо друго. За щастие интернетът ѝ прекъсна. Точно когато беше на ръба да извърши социално самоубийство с безумен пост. 

А там положението беше – казана дума, хвърлен камък. Често по собствената ти глава. 

Някой щеше да скрийншотне сторито и излагацията да я преследва цял живот. Като онова случайно зърно, заради което ѝ баннаха профила за седмица. Цяла седмица! За нищо и никакво зърно! А Мис Тигрова? Как нея никой не я рипортваше?

И като стана дума за зърно… Гладът вече беше навсякъде.

Малкото калории, които беше взела от виното, организмът вече ги беше върнал с лихвите. Поне паренето в стомаха се беше стопило до сигнал за болка. Бойният й дух пък се беше свил до самосъжаление. Чувстваше се смотана като в час по физическо. Гласовете в главата ѝ повтаряха „кашкавал“, „леви ръце“ и „жираф“.  

А даже нямаше училищна лафка, където да се натъпче с банички.

Към 10 часа вечерта много неща за живота се изясниха на Аглая. Например защо онези тъжните хора по Раковска си купуват вино вместо храна. 

Когато нямаш перспектива в живота си, по-добре да се напиеш и да забравиш. Отколкото да седиш нито съвсем гладен, нито съвсем сит, и да чакаш да стане сутрин. 

Аглая се чувстваше пияна. Тотално аут. А виното беше свършило преди часове. Освен ако някой тайно не беше разтворил вътре пико, това нямаше как да е възможно.

Без видима причина Аглая започна да се смее истерично и известно време не успя да спре. Някак естествено хиленето ѝ премина в хлипане. После изчезна без предупреждение.

Аглая започна да се чуди дали все пак да не излезе на улицата, за да потърси храна. Тресяща се, полупияна, с отнесен, умоляващ поглед. Само щеше да наметне едно палто стил бабешки пеньоар, да нахлузи дад шуус филите и направо беше готова за модния подиум.

„Не, не съм наркоманка. Не съм кукундел. Просто съм малко гладна. Не, не съм Аглая Шаламанова – често ми казват, че приличам на нея“. 

Дори същество с ограничено абстрактно мислене като Аглая осъзнаваше, че никой няма да може да я разбере. Тя самата нямаше да може да се разбере, ако не беше останала гладна. Също така, даже с толкова размътено съзнание, тя беше наясно, че ще изглежда изключително болна от корона. Никой нямаше да я доближи даже с пръчка.

Някъде през нощта, мърморейки несвързани неща за рептили и извънземни, Аглая пас аутна, блокна и като цяло припадна.

Събуди се в два часа на следващия следобед с усещането, че цялото нещо е било лош сън. 

Не беше. 

И въпреки това ѝ дойде да извика едно малко „Ура“. Беше убила доста часове, пък и се събуди сравнително жива, умерено здрава и пълна с достатъчно енергия, за да се обнадежди.

В неочакван прилив даже Аглая си изми зъбите, разтреби бъркотията от сувенири, интериорни детайли, дрехи и списания, които някой беше разхвърлял предната вечер из целия й апартамент.

Целият фийлгуд монтаж продължи няма и 15 минути. След това с нови сили сирената в стомаха ѝ започна да свири най-тревожния си сигнал.

Ако се вярваше на всички новинарски канали – корона вирусът беше превзел света като байк шортите с блейзър миналото лято. Неочаквано и напълно.

Болката в стомаха й вече беше физическа. Аглая можеше да я напипа през издутото си коремче. 

Как беше възможно това? Фактите бяха налице – от плочките й нямаше помен и се чувстваше издута като плондер. Да умираш от глад и да имаш шкембе? Това не бяха ли взаимоизключващи се понятия? Като райето и карето или любовта и вагиналните инфекции.

Аглая усещаше как червата й се слепват. Или поне така си го представяше. 

Също така я тресеше. Кой знае защо, като си гладен ти става студено. Не леко спорадично потреперване - направо мръзнеше цялата. Аглая си спомни за едно старо детско, в което Уди Кълвача се дебнеше със смъртта през масата – така би описала с меме колко точно й беше студено. 

Мислите в главата й се движеха особено. От една страна разсъждаваше за неща, които не биха й хрумнали никога в нормална ситуация. Неща, които нямаха място в мола. Като например смисълът на съществуването или дали има причина да й се случва всичко това. 

От друга страна, освен за ядене и за това колко мразеше хората, които имат какво да ядат, Аглая не можеше трайно да се концентрира върху никоя друга тема. 

„Гладна мечка хоро не играе” може би най-добре описваше състоянието на мозъка й в момента.

Нетипично за себе си, Аглая дори се замисли за дълбоката мисъл на поговорката - дали мечката иска да първо да й се плати, като проститутките, и чак след това танцува? Или всъщност е толкова умряла за храна, че като се натъпче, танцува от щастие? 

Аглая беше готова на всичко, за да си набави дори няколко калории. Първо отиде в кухнята и провери захарницата. Очаквано празна, защото никой не й идва на гости, а и всичко бяло и на прах е вредно. Това повече от останалите. Беше инфлуенсвала едни подсладители, но те също бяха отдавна изхвърлени.

Тогава обаче Аглая направи откритие със значимостта на Тракийското златно съкровище - десетина пакетчета чай, които ѝ трябваха за фотосесия. Преди да се усети, вече беше отворила първото – май каркаде – и го изсипваше в устата си. 

Странно, но чайчето беше леко сладко на вкус. На четвъртото дори започва да й харесва. Когато Каркадето свърши, опита да яде лайка, но това вече ѝ мина някаква граница. Ако имаше какво, щеше да повърне. 

Кошмарът дойде веднага след това: веднъж отприщен от бента, гладът се изсипа по цялото ѝ тяло. Не можеше да му се противопостави.

Аглая започна да се стрелка из всички ъгли на кухничката си в търсене на трохички. Както улично куче. Или по-лошо – улично врабче.

Тогава дойде най-важното й прозрение – сети се как често Николета, след като минеше апартамента, забравяше пликчето с боклук под мивката. Обнадеждена, както за нищо друго в живота си, Аглая отвори шкафа и се озова очи в очи със синьото пликче. Чистачката й заслужаваше повишение!

Вътре видимо прозираха поне няколко опаковки от чипс. Улики от последното й напушване. 

Трябваше да има нещо по тях. Винаги остава мазнинка по станиолчето. 

Аглая разкъса със зъби найлоновата торбичка и от вътре се разпиляха останки от чипсове, кроасани и бисквити. Толкова отдавна ги беше яла, сякаш в друга вселена, друг живот. 

Сякаш бяха боклуците на друг човек и сега Аглая настървено ровеше остатъците. 

В ъгъла на едната опаковка от чипс намери няколко огромни парчета, а по картона на кроасаните имаше сладки следи от шоколад. Без да се замисли, Аглая ги облиза сякаш дават вечен живот. 

После намери вафлата, която се беше разтопила в платнената й еко чанта. Преди няколко седмици. Семпъл от пауър барове, които искаха да работят с нея. Блокчето шоколад се разпадна, докато го отваряше, оставяйки почти цялата глазура по ръцете й. 

Едва ли не с ръмжене, Аглая заоблизва шоколада от станиола, докато си мислеше каква късметлийка е. Пируваше с остатъци от вафла сред разпилени по целия под боклуци и се чувстваше ударила бинго.

Странно нещо е човешката психика. 

Тогава се почука. 

Аглая се стресна, сякаш Смъртта блъскаше по рамката на вратата с косата си.

Също толкова неадекватно погледна и сега, извадена от унеса. Лъчо я чакаше с онова въпросително изражение, което я нервираше, както нищо друго на света.

- Аглая?

- Какво? – отяде му се нервно тя и добави в списъка със своята версия на Крумовите закони на хората с въпросително изражение да им вадят очите.

- Слушаше ли ме изобщо? – продължи да си проси публично обезобразяване Лъчо.

- Пак ли се опитваш да ме изкараш няква патица отнесена?

- Не просто… Нищо не казваш? Какво значи това? Че си съгласна ли?

Аглая осъзна, че се беше вкарала в някаква ситуация, а даже не знаеше каква.

- Всеки път трябва да кимам като сова ли? Чети малко езика на тялото.

Чак сега Аглая осъзна, че не само Лъчо се блещеше в нея – офис трътлата, Бухала и котката също гледаха очаквателно.

След тая мини сценка, която току-що спретна, Аглая не можеше да се изложи като попита за какво става въпрос. С лъжи можеш да стигнеш далече, но не можеш да се върнеш.

Аглая въздъхна тежко вътрешно и поклати решително глава на повърхността.

- Да! Кво ме зяпяте всички. Йес. Окей. Нещо друго да ме попитате?

Аглая тайно се надяваше да има продължение, за да разбере какво следва. Нямаше.

Колкото и да беше зле обаче, нямаше как да е по-кофти от глада.

Нищо не беше по-гадно от глада.

Даже рептилите.

Тогава обаче й връчиха огромна раница, въже, фенерче и пистолет. Какъвто и да беше планът, вече го презираше от все сърце. Ненавиждаше всички тук страстно. Като в индийска сапунка.

Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.