Епизод 6: КАРАБИНА МАНЛИХЕР И КУП ЛИМОНКИ

Нов си тук? Започни от Епизод 1


Майро не беше сигурен кое го измъчваше повече. Фактът, че беше закачен с кучешка каишка за врата, през сложна система от въжета към тавана и със синджир за кръста на брат си, или това, че трябваше да слуша по цял ден глупостите на Тюлена. 

За щастие имаше малко парченце история в джоба си, което го крепеше през безкрайните нощи.

Дъртакът всъщност се казваше Михайлов и държеше да се обръщат към него с „Другарю Майор“.

Съзнанието на Майро обаче плуваше във вътрешна убеденост, че един ден ще му каже просто „Ей, Тюлен!“. Както вече се беше случило с учителя им по физическо Ненчев, по-известен като Ненчо. Веднъж Майро изкрещя прякора в лицето му, с пълно гърло. После се опита да го даунплейне с дабавяне на „Ъъъ“ и „Господин“. Не се получи.

Димитри понасяше по-добре интеракциите с Тюлена. 

Привидно без усилие брат му свикна да казва целия списък с тъпотии като „тъй вярно“ вместо „да“ и „съвсем не“ на мястото на традиционното си „тц“.  С видимо доволство посрещаше и командата „Свободно“. Също така сравнително бързо запомни, че това е от заповедите, които не се повтарят.

За разлика от командата „Газ!“, която трябваше да изкрещиш повторно. Логиката на това в състояние на война беше, че обикновено имаш секунди, в които да извадиш противогаза си преди да умреш. Който чул-чул. В случая, Тюлена използваше „газ“ като предизвестена смърт. Един вид анонс, че е на път да пусне дълга и по старчески накъдрена пръдня.

Кой знае защо това забавляваше неистово, както него, така и Димитри.

Майро по принцип уважаваше изпускането на газове като извор на комедия. В случая обаче му идеше да си намести очила стил Любен Дилов в „България търси талант“ и да избълва два откоса критики по адрес на изпълнението.

Димитри не можеше да се насити на тези звуци. Поглъщаше ги с фенска еуфория, сякаш са соло на пича с цилиндъра от Guns N`Roses.

Майро сериозно разсъждаваше в посока, че брат му е достигнал неподозирани висоти на вдебиляване. Или просто беше открил дедпан шегата и се бъзикаше със ситуацията като защитна реакция. Честно казано, нямаше много сигнали в посока на втората теория обаче.

Дори преди да зададе въпрос, Димитри се изпъваше целият и след салют с ръка към камуфлажната си шапка, изкрещяваше „Майор Михайлов, разрешете да доложа!“.

Да, шапка. 

Трябваше да са с нещо на главата, за да не козируват на „празна глава“. В случая на Димитри, дори две ушанки и каска отгоре не променяха вътрешночерепния състав. Главата му винаги щеше да бъде празна.

„Дано все пак Димитри да се ебава с Тюлена.“, помоли се вътрешно Майро. Или както е армейският израз - „да го бара го по акъла“. 

Оказа се, че брат му е роден боец, поне що се отнасяше за частта със слушането и изпълняване на заповеди. Смелостта му в битка, естествено, бе доказано нулева.

Михайлов наричаше процеса „основи на строевата подготовка“ и твърдеше, че това не е самоцелно „чанчене и гърчене“. Майро не знаеше значението и на двете думи, но вътрешно беше убеден, че цялото нещо е точно това.

Самото „строяване в две редици“ не свършваше никога, но пък за сметка на това започваше рано сутрин. При това с физ зарядка: лицеви опори, клекове, разтягане с ръка и кръгче патешко ходене. И цялата тази каланетика, изпълнена все така закачени с въжето. Като двуяйчни сиамски близнаци. Разполагаха единствено с родопски одеяла и рунтави възглавници за фотьойл, така че спането също не беше приказно преживяване.

Отне доста време на Димитри да открие границите на новото си лично пространство. Няколко пъти успя да се спъне, превръщайки ги в човешка гъсеница.

Единият път Майор Михайлов толкова се много смя, че за секунда Майро се обнадежди как ще умре. 

Другият път разляха прясно мляко върху колекцията му от вестници и бяха посипани с шамари, саблени удари и мавашита като Авенджърите в битката за Камъните на безкрайността.

Физическото насилие не притесняваше чак толкова Майро. Все пак беше израснал в непрекъснати сблъсъци с Димитри, който най-добре изразява мислите си с юмрук.

Имаше обаче един аспект на Тюлена, който го караше да се потриса непрекъснато. 

Майро обичаше да получава нова информация. Преди той имаше любимо забавление -  да влиза в раздел „Случайна статия“ на Wikipedia. За себе си обаче бе открил интересен феномен: можеше да прекара в четене на тривия часове, но трябваше да смени канала за всичко скучно на мига. Ако скуката беше Джери, той беше Том – можеше да я гони с часове в опити да я убие с всички подръчни средства.

За съжаление Тюлена беше като онези старите телевизори с екран като око на риба, които предават едно и също, отново и отново. Без дистанционно. Без копче за изключване.

Дори и най-ретардиралите, бавни, спрели, ограничени, малоумни и забозили програми в сравнение с Тюлена бяха Netflix на бианаболи. Той беше по-тъпата версия на Хорст Фукс – без ланци, без пръстени и даже неспособен да разреже нож с друг нож.

Тюлена говореше непрестанно.

Започваше деня си със звучна псувня и запалване на цигара като го завършваше със заваляне на последните фрази под въздействие на умората и ракията. 

Някъде в тези 10-12 вълнуващи часа, докато беше в полу-изправено положение, Михайлов не спираше да разтегля един безкраен локум от теории на конспирацията, който дори за шестокласник като Майро звучаха съшити с толкова бели конци, че приличаха на маската на Скеркроу в The Dark Knight.

Единственото по-дразнещо нещо от самия Майор беше радиото му, което той периодично включваше и въртеше по станциите като Райън Гослинг с пукането на полицейския скенер в онзи стария филм дето не спираше да кара.

Майро вече знаеше наизуст основните теми на Тюлена.

Често се забавляваше да задава небрежно въпроси, ей така, междудругото, докато правеха сапунка на плочките, белеха картофи или категоризираха архива му от вестници по азбучен ред на заглавията.

 - Глей сега, Макс… - започваше Михайлов, който по някаква необяснима за него самия причина го наричаше така, а Димитри - Мориц. Явно беше препратка към някой анимационен филм от преди времето на торентите. С други думи ерата на динозаврите.

 - Симптомите на така наречения корона вируса, тоя театър дето ни го разиграват всички, са точно като първите призначни показатели на заразяване със газ зарин. Ти знаеш ли какво е зарин? – питаше Тюлена, а Майро поглеждаше с най-добрата си имитация на Димитри и изцепваше първата възможна простотия на пълен шафъл:

 - Звучи като певец от Евровизия?

 - Ей, ша пусна пак шамарената фабрика и ще ми станеш само на евровизии! Зарин! Газ, химическо оръжие! Естествено, руска разработка. – не без гордост го информираше и добавяше със сериозен, начетен тон - Затова и зарин. Щото поразява като заря – сичко наред!

 - Всъщност, немско изобретение, кръстено sarin по инициалите на откривателите си Schrader, Ambros, Ruediger и Van der Linde. – поправи го Майро. Разбира се наум.

Димитри слушаше лекцията с благоговение и телешки възторг. Очите му бяха ококорени, а лицето наклонено настрана. Сякаш беше Люк Скайуокър, а Тюлена – Мастър Йода. В такива моменти Майро искрено съжаляваше, че не владее силата, за да му удари чимбер по главата.

 - Сополи, болки в гръдния кош, задушаване и после – падаш и умираш. Никой не знае как работи, ама действа безотказно. Като калашник!

 - Защото е инхибитор на ензима ацетилхолинестераза и образува ковалентна връзка. Дъъ! – изсумтя все така в главата си Майро и допълни - Блоква ензима, а така спира ацетилхолина от синапсите за предаване на нервните импулси. Това води до суперспам с импулси, зацикляне на нервите, парализа и бързо умиране чрез сигурна смърт.

Майро не беше играл покер, но знаеше, концепцията за хазартното лице и я спазваше по учебник. И все пак усещаше, че някой ден ще изкрещи всичко това право срещу мустака на Тюлена. И този ден наближаваше. 

Вместо това, реши да го подхлъзне с въпрос:

 - А как заразиха с корона целия свят едновременно?

Тюлена го погледна с пренебрежението на гросмайстор към ход на пияница в парка.

После вдигна поглед многозначително нагоре.

През облепените с вестници прозорци се процеждаше сива мръсна, сякаш рециклирана светлина и от невидимите течения, промъкващи се през несъществуващите уплътнения, сенки играеха по покрития с мухъл таван.

Явно Тюлена визираше небето, не мицелът, разклонен с безброй много ядра.

Майро знаеше отговора, но само премигна без действие като зелената светлинка на антично PC.

 - Кемтрейлс!

 - А 5Gто?! – му идеше на Майро да изкрещи с пълно гърло, за да забърза целия образователен процес по псевдо наука. 

Също така и да удари Димитри със задвратник, озвучен с ефект от пляскане на мокра хавлия в теракот.

Майро тайно се надяваше лигата, която Димитри пускаше, докато гледаше към Тюлена да е връх на подигравката, а не Стокхолмски синдром в действие.

Майор Михайлов вярваше в няколко неща: Велика Русия, тактическото превъзходство на „Калашников“, лечебните свойства на ракията и антирадиационния щит на цигарите без филтър. Ракията естествено го предпазваше от корона. Също така можеше да изрежда случаи на забелязани неидентифицирани летящи обекти в българско въздушно пространство без да се умори или повтори.

Имаше достоверна информация за рептилите в кралското семейство, измамата с кацането на Луната, летящата чиния в „Зона 51“ на Ню Мексико, 11 септември и илюминатската пасмина от глобални супершефове. Доказателствата за повечето от тези теории, по негови думи се криеха върху доларовите банкноти. 

За съжаление Тюлена нямаше „гущери“ под ръка, иначе щеше да му покаже.

Вместо това, в двустайната си дружбенска панелка, на метални рафтове, които се сглобяха без болтове, той беше побрал въоръжение като в сейфхауса на PAYDAY 2, след като си напълнил всичките лавици с ъпгрейди и оръжия.

Благодарение на играта за Gun Club Майро беше стрелял толкова много пъти с АК-47, че му беше писнало. Даже притежаваше златен – при това без да се изръси 200 000 долара за него. Хитро мина с жълт спрей цевта и после с черен дървените части, за да замаже там, където е излязъл от очертанията.

Крайният резултат беше един от миговете на най-голяма гордост в живота му.

Тук обаче, освен тази пушка, която Тюлена упорито наричаше с любов Калашник, вместо с далеч по звучната комбинация от букви и цифри, имаше още няколко реда с всевъзможни видове пуцало. Разпознаваше SVD Dragunov от Battlefield, Steyr MP34 от Far Cry и Call of Duty, Tokarev TT-33 от Sniper Elite, както и куп ръчни гранати. 

Тюлена наричаше всяко оръжие с нещо грешно и безумно смешно. Майро най-много се забавляваше с „лимонки“ и „карабина манлихер“. Беше сигурен, че препратките са нещо сексуално, затова в неговата глава все едно Михайлов казваше „цици“ и „стара шунда“.

За негово горещо съжаление всички оръжия бяха далеч от обсега на кучешката каишка. Това беше основна предпазна мярка на Тюлена, още от самото начало на пребиваването им в ап. 21.

Първата вечер от пленничеството им Майро не мигна. 

За това донякъде помагаше грухтенето на обикалящото по етажите същество. Мислите за бягство също пречеха на спокойствието.

Досега най-страшното му преживяване в живота беше потапянето с клетката във VR Wolrds, когато те напада акулата. 

Сега косматата топка навън беше победила този ужас, при това с няколко дължини. И не даваше признаци да се отказва в своята найтмер мисия.

Кой знае защо Димитри предпочете да пас-аутне, вместо да се потопи в реалността. Тюлена също.

След като първо, разбира се, изработи конструкцията от въжета минаващи като тролейни линии между корнизите, полилея и вратата, по които каишките на Майро и Димитри се влачеха. 

След това ги „заземи“ с по един чушкопек, закачен със синджир и катинар за краката им. „Ей така, за всеки случай“.

Чак след това мустакатият мъчител седна на масата да пие ракия с кисели краставички за мезе.

Това за Майро беше нещо по-гнусно даже от оплисканата с кръв стена докато се прокрадваха нагоре по стълбите малко по-рано. За техен късмет черното чудовище беше придърпало тялото навътре в коридора, освобождавайки им безопасно преминаване. От мрака се чуваха звуци сякаш дебело дете яде солети.

Абстрахирайки се от звука, тримата се придвижваха в индийска нишка по думите на Тюлена или в стелт моуд по термините на Майро.

Стъпка след предпазлива стъпка, после приплъзване, сякаш стъпваш по много тънки кори от яйца.

Димитри трепереше като старата пералня на баба им преди края на прането.

Затова и Майорът държеше ушите им като ръкохватки на мотор и задаваше команди за ускорение и спирачка с въртеливи движения.

Майро се пазеше от шок посредством примижаване. И без това се виждаха само леки силуети от тънкия полумесец навън. Стълбите водеха само нагоре. Трябваше да вдига краката си в равномерен ритъм, за да не се спъне. Толкова беше просто.

Разбра, че са стигнали до местопрестъплението, когато кецовете му се озоваха в средата на нещо лепкаво и желеподобно. Усещането беше, сякаш е настъпил дъвка.

Майро знаеше много добре какво е това. Нямаше нищо общо по състав и произход с Airwaves.

Първата му реакция беше да изтръска краче като котка докоснала вана. После, точно както става по фейл компилациите, вместо да избяга, под натиска на Тюлена и с цялата погнуса на света, нагази мощно. С двата крака.

 Дори сега, не е ясно колко дни по-късно, мисълта за езерото от кръв на полуетажа караше Майро да се потресе сякаш го е полазила гъсеница.

Тюлена беше сменил плейлиста и сега разсъждаваше за турското робство. Неговата позиция беше, че това не е нито иго, нито пък доосманско присъствие. За Майро робството течеше в момента, така че нямаше много отношение по темата от миналото.

Интересно беше как човек можеше да дрънка едно, а да върши съвсем друго.

Например да е истински тиранин, а да си представя, че помага на момчетата да станат мъже.

Тюлена беше споделил, че рядко излиза. Майро можеше да стигне до тази дедукция и сам. 

Апартаментът му беше покрит с боклуци до тавана. Купчини от вестници събираха прах и трябваше да се прескачат. Миризма на застояло и изгнила хартия се носеше на талази във въздуха с ниско съдържание на кислород. Не беше ясно дали сред пожълтелите страници вирее корона вирус, но спокойно можеше да са се развили нови aнaepoбни форми на живот. 

Майро често си представяше как между залепналите пластове стари новини всевъзможни гъби, водорасли и фораминифери са се превърнали в коралов риф.

Михайлов спеше на дивана, в леко полегнала позиция, задължително с пистолет на масата пред себе си и лимонка под най-близката възглавница.

Концепцията на тази ядрена инсталация беше проста и според него гениална – „ако някой тръгне да ми го вкарва, аз маминка му ша имам да ебавам!“

Майро дебнеше през присвитите си очи по цяла нощ Тюлена, но той не даваше признаци да влиза в състояние на дълбок сън. Всяко шумкане го караше да сурикатва с изпънат пистолет.

Единственият начин да се измъкнат от този мини ад, беше координирана, съвместна атака. Но за това трябваше да си говори с Димитри – ако се налага с намигания или рисуване по ръцете.

Брат му обаче явно беше изгорил бушон, защото се правеше, че не разбира намеците му.

Нещо по-страшно, не спираше да подскача като трениран пудел в краката на Тюлена за всяко захарче.

В случая лакомствата бяха попара от сухари и сухо мляко, които те сами си приготвяха на мини котлонче в единия от ъглите.

Тюлена често се скриваше в кухнята и след това по издайническото му чоплене на зъбите, Майро беше почти убеден, че ядеше луканка.

Единственото време, когато не бяха застопорени, заинатени или прочие занитени с чушкопек за крака, беше през деня. Тогава обаче Тюлена ги хипнотизираше с приказки и дебнеше с погледа на вожда Орлов Взор. 

Майро бе на път да загуби и последната си кванта надежда, когато съдбата му подхвърли сламка, в която да се вкопчи. Mалко парченце история.

Най-странното е, че Майро даже не вярваше в Съдбата. Според него всички бяхме безсмислени частици в брауновото движение на безкрая. Да си представяме, че някой има план за нас, че някаква висша сила се вълнува от нищожните ни в космически измерения животчета, беше наивно, отвъд границата на простодушно.

Хора като Тюлена придаваха алегорични качества на събитията и търсеха смисъл в случайни инциденти. Те намираха идея, с която да осмислят празнотата в съзнанието си и бяха готови да горят на клади, разпъват на кръст и убиват с камъни. Хора като Михайлов бяха истинската напаст за човечеството. Не уродите и короната.

Сламката беше във вид на опаковано в хартиено пликче бръснарско ножче, което Майро намери заровено между вестници, които сортираха. Ако се вярваше на датата, този брой на „Народна армия“ беше отпечатан на 25 октомври 1996. С други думи – преди два негови живота.

На пакета пишеше „ЛИЗВЕЯ, для технических цепей“, така че Майро щеше да го игнорира напълно. Нещо обаче го накара да отвори хартийката. Странната форма на тънката метална пластинка му беше смътно позната от някакви фенски пачове за Peaky Blinders, така че моментално в мозъка му проблесна спомен какво точно е това.

Майро успя да скрие съкровището в джоба си незабелязано.

После обаче дойде трудната част. Тъмното парче метал успяваше да отреже само по една лентичка от каишката на ръката му. Изискваше се концентрация и прецизност сякаш търсиш с мерника из скалите Sniper Wolf в The Phantom Pain на MGSV.

Също така, за да се превърне тихото предизвикателство в безшумно мъчение, единственото място където Майро можеше да работи незабелязано, без да отреже ръката си беше в тоалетната. 

Процедурата за „кенефно упражнение“, разработена от Тюлена беше следната: който и от двамата да изпитваше нужда да се облекчи, трябваше да изпъне ръка, да извърши салют и да доложи за предстоящата биологична нужда. След това Михайлов правеше драматична пауза, сякаш имаше шанс да откаже „мероприятието“. Накрая, разбира се, разрешаваше пристъпване към изпълнение на полева маневра с дяволито подмятане стил „пази плочките“, „раздрусай змията“, „почеши коня“ или „повече от пет изтръсквания се броят за чекия“.

Веднъж получили одобрение за придвижване, Майро или Димитри се дотътряха до тоалетната като единият влизаше вътре, а другият висеше отвън. 

Това даваше на Майро възможност да направи едно, максимум две изпилвания на дебелата груба кожа, която опасваше врата му. Лентичките падаха в тоалетната чиния и всички следи се заличаваха. Майорът и без това имаше стена от тоалетна хартия в коридора си, която тотално разваляше видимостта. 

Факторът беше време. 

Майро не можеше да работи прекалено дълго, нито да ходи прекалено често, за да не предизвиква подозрение. Накрая толкова се беше усъвършенствал, че успяваше да пикае и едновременно с това да пилира каишката. 

Веднъж ножчето изхвърча далече от обсега на газовата лампа и се наложи да го търси с опипване.

Друг път пък изпружинира в ръката му и го одра по кожата, за щастие с тъпата си страна. Майро знаеше всичко за сънната артерия и нейната безкрайна важност. Едно погрешно движение и кръвта му щеше да изтече за 20 секунди, а Димитри да остане зомбиран за вечни времена. Не може да позволи нито едно от двете.

След известно време Майро уещаше колко много е изпилил каишката - имаше реален шанс да я скъса с напъване. Правеше го предпазливо, в моменти когато Тюлена е прекалено зает с това да си налива ракия. Обикновено гласът му се извисяваше в радостна превъзбуда, точно преди да удари първата глътка и тогава за секунда Михайлов беше толкова сляп за остатъка от външния свят, колкото Димитри при вида на порше панамера.

 - Караконджул идва от гръцки, само че те му викат киликадзер…толкова им разбира и главата. – циклеше отново Тюлена.

Въпреки, че темата за етимологията на уродите и за мистериозната им прилика с кукерските маски беше интересна за Майро, моментът, в който той усети как каишката се подаде на опъването беше магически и надделя над всичко друго случващо се по същото време.

Секундата се разтегли като слоумо видео. Чувстваше се като Соник. Движеше се по-бързо от куршумите. Мисълта му изпреварваше светлината. Майро можеше да анализира всяка дреболия в ситуацията, да предугади всяко движение на Михайлов и все така да му остане време да сгъне някой чили дог.

Сега не беше време за храна обаче. Виждаше единствено и само Тюлена - с надигната чаша и пистолет, далеч от обсега на ръката му. Димитри пък блееше както обикновено.

Ситуацията беше сега или никога. С новооткритата сила на мускулите си Майро се оттласка към масата и под брадичката си чу звука на разпарящата се каишка.

Всичко се случи толкова бързо, че никой от останалите не разбра откъде им дойде.

Вместо със супер геройския скок, който беше планирал, Майро се приземи с лице в масата. Изпъната му напред ръка обаче удари надигната чаша за ракия в лицето на Тюлена. Издрънчаха зъби в стъкло. После се чу вик от болка на ранен глиган.

Това не беше Михайлов, а Димитри, който Майро бе повлякъл след себе си. От унеса му го извади ударът на коляното му в ръба на масата, което генерира този сърцераздирателен писък.

Тюлена беше по-бавен в реакцията си – давейки се в коктейл от ракия, болка и неприятна изненада, той се изтърколи назад, подмина дивана и тупна на покрития с вековен прах мокет. 

Вдигна се пушилка.

Някъде сред изпълнението на това разкошно съчетание, Тюлена изрева нещо неразбираемо, в което намеси няколко роднини на братята и поне три разновидности на гениталиите им. 

Майро не му даде шанс да изправи. Той се изтласка от масата сякаш плува бруст, направи хвърляне като за кълбо напред и се озова на дивана. Когато Тюлена вдигна почервенялата си от гняв свинска зурла, локомотивен дим излизаше нагоре от всяка от ноздрите му. Без да се поколебае Майро дръпна назад крака и му нанесе удар в носа, с който би се гордяло всяко едно магаре.

Тюлена отлетя през масата, отнасяйки със себе си трилитровия буркан с краставички.

През това време Майро вече беше стигнал до пистолета, заредил и освободил предпазителя.

 - Не го изпускай от мушка! – заповяда косо той на Димитри, който взе оръжието с едно рязко завръщане в реалността, сякаш току-що бeше изпил шепа червени хапчета. 

Очите на Димитри придобиха зловещ блясък, когато изпъна ръце напред и зае правилна позиция за стрелба. Така, както го бяха учили филмите.

Майора вече не смееше да издаде и гък. Беше разпознал звука от пистолета. Също така можеше да свърже ровенето на Майро под възглавницата с целта на тази негова изследователска дейност. Не търсеше великденски яйца.

След като беше взел хенд гренейда в ръка, Майро вече се чувстваше като президент на света, който притежава кодовете за изстрелване на ракети от атомните силози. Никой в тази стая нямаше по голяма власт върху животите им от него.

Тюлена все пак надигна глава. Гледаше като ловецът от Бъгс Бъни след като пушката му е гръмнала в лицето – не може да разбере откъде точно му е дошло.

Майро не му даде шанс да си помисли да контраатакува. Вместо това се пресегна към шкафа с оръжията и грабна „ейкей форти севъна“. Оказа се доста по-тежък, отколкото си го беше представял. Даже ръката му комично се олюля. Никой не се засмя. 

Нямаше реакция и когато Майро не успя да зареди от първи път. След няколко подръпвания, ръчката стигна до крайно положение и патронът вече дебнеше готов в цевта. 

Тюлена отвори уста да каже нещо, но осъзна, че няма какво. 

Докато Майро го държеше на мушка, Димитри отряза каишката си с назъбения нож, който Михайлов ползваше с универсална функция. Поряза се само три-четири пъти, което за него беше истински успех.

Накрая той беше също фрийнат, а въжето между тях разплетено.

Оставаше само още едно недовършено нещо преди да си тръгнат.

Отмъщението.

Димитри искаше да убият Тюлена. Майро не беше нужно да го пита, за да е убеден в това. Това обаче би било прекалено голямо наказание. Вместо това, като компромис, Майро подпря цевта в лицето на Тюлена и остави Димитри да го завързва на воля.

Когато брат му приключи, старият военен приличаше на мумия. Ръцете му бяха минати с няколко пласта въжета, а краката му - затиснати и с двата чушкопека. 

Майора се опита да говори, но първо никой не го слушаше, а после един шамар на Димитри го накара да замълчи и гледа обидено.

 - Ей, Тюлен! – изкрещя Майро и се усмихна, защото Михайлов вече приличаше на истински тюлен. Гледаше тъпо от пода и можеше само да се мята напред-назад.

Димитри се въоръжи със стерн пушката, напълни джобове с гранати и затъкна токарев на колана. Би трябвало едва да ходи с цялата тази тежест по себе си, но явно огнестрелната мощ му даваше криле. Майро го подкани да тръгват бързо навън преди мрака да се спусне.

Точно, когато вече бяха пред входната врата, Димитри каза че е забравил нещо и изтича обратно в стаята при Михайлов.

Майро го последва, само за да стане свидетел как брат му се е качил над масата, надвесил се е право в лицето на Тюлена и пуска на воля най-зловещата, зловонна и звучна пръдня в историята на зловещите, зловонни и звучни пръдни.

Кой знае защо, това накара Майро да се залее от смях. В продължение на минути не можеше да се успокои. Всички негативни емоции бутилирани през седмиците на пленничество се изляха навън в този несекващ кикот.

Чак след като си избърса ръцете и изпъна пушката напред, беше вече готов да мине на следващото ниво.

 - Няма как да е по-ужасно от тук – помисли си Майро, после бутна входната врата.

Оказа се, че грешеше.

Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.