Епизод 5: ОРАНЖЕВО ЯКЕ И ПРИЧЕСКА ОТ ЗМИИ

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Бухала не беше никак щастлив, че се намира навън. 

Тялото му даже до такава степен се противеше на ситуацията, че поставяше всяка една крачка под съмнение. Местеше единия крак, а преди да му разреши да придвижи другия, отваряше прозорец с въпрос „are you sure”. 

Шур-нешур, Бухала вървеше бавно нагоре с насочен напред пистолет и фенерче, залепено с тиксо за него. Изкачваше стълбите бавно и внимателно в този мижав кръг светлина сред полумрака, който стъклата на първия етаж хвърляха към безистена.

Ако се вярваше на часовника в колата, би трябвало да е ранен следобед. 

Според някакви малоумници, които наричали сами себе си Оцелелите и пращали съобщения на Тина през телетекста на телевизиора й, през деня нямало уроди по улиците.

Това не успокояваше Бухала по никакъв начин.

Той би подложил на сериозно съмнение всяка информацията събрана от осем битови буквички, прехвърчащи през екрана. За щастие Тина нямаше мозък изпържен от диетиламид на лизергиновата киселина, така че за някои неща все пак можеше да й се има доверие.

Естествено, Бухала не беше навън по собствен избор. 

Тина беше обявила, че намирането на храна е мъжка работа. 

Може и да имаше нещо вярно в това. Ако сега, в „Новия свят“, както тя упорито му викаше, се бяха върнали към първобитно-общинния строй. Това значеше, че половете вече не са равни.

Феномен, добре познат в природата. Там без значение дали е лъв, който спи с всички приятелки на жена си или морско конче и износва потомството в корема си, винаги мъжът е мъж, а жената - жена. Ролите са разпределени, правилата – ясно начертани.

Сега обаче, май на мъжа щеше да му се наложи да се върне към предишни, морално остарели занимания. Като това да бъде ловец, например.

Бухала не изпитваше особено желание да преследва плячка. Поне не по този толкова рисков за живота начин. От анимациите беше научил едно – в края на краищата, ловецът винаги е прецакан.

Ако се продължеше с тази логика, Тина трябваше да гледа децата в пещерата. Ако, разбира се, това също нямаше рязко да се окаже мъжка работа.

За щастие деца все още нямаше. В тази връзка, секс също. Но поне скандалите бяха понамалели.

За късмет на Бухала, след първоначалния шок, известна доза неразбирателства и няколко по-резки разменени думи, подсилени с физическо насилие в умерени дози, двамата с Тина намериха средното положение, в което можеха да общуват без това да се превръща в индийска кунг-фу сапунка.

Не бяха гаджета. Даже дали заради шока от края на света, или заради някакви ненапълно заздравели стари рани, но никой от двамата не изпитваше огромно желание за физически контакт.

Бухала отдавна беше открил, че когато е трезвен не му се прави секс. 

Без наркотици изпадаше в една сива апатия, в която самата идея за разправяне с женски глупости, предизвикваше желание да прави всичко друго повече. Даже да чете книга на челна стойка, или нещо още по-тъпо.

Сексът беше окей, но рядко си заслужаваше всичките усилия и саможертви, с които се стигаше до това прехвалено занимание. Обществото бе издигнало ебането на пиедестал и Бухала не можеше да се съгласи напълно с това. Все пак съществуваха наркотици в чудни комбинации, пред които и най-силният оргазъм бледнееше като ухапване от комар срещу попадение със зенитна ракета. 

За Бухала най-чисти отношенията между половете  бяха в стриптийз бара. Мъжът се настаняваше с куп пари, а жената преценяваше кой шаранчо да закачи на кукичка с танца си. Тя не се интересуваше как пичът е изкарал кинтите в джоба си. Той от своя страна се вълнуваше единствено и само да си начеше крастата. Не му пукаше нито колко се мразят с колежките, нито какъв гъз е мениджърът, нито пък колко е изморително да се въртиш на пилон с прозрачни токчета. При него отношението беше „Стига дрънка и ела тука“. За нея пък всички други са същите тапани, мотото беше „дай поне да пада лев“. 

Така Бухала виждаше света.

Иначе покрай лежането тук и там беше открил, че при изолация, той се превръщаше в сексуална камила. Можеше да изкара на сухо безкрайно много време. Или може би по-правилният термин беше „порно паяк“ – чакаше жертвата ако трябва даже година, но после като му паднеше, ѝ изпиваше кръвта.

 - Бате, понякога си защо си ги мисля тия тъпотии – попита гласа в главата на Бухала, докато той разлепяше фенерчето и събираше смелост да се спусне в ужасния свят навън.

Нямаше отговор. Явно в критични моменти човек е готов да мисли за всичко, само и само да избяга от реалността.

Чак сега Бухала осъзна нещо евентуално фатално: през цялото време не беше погледнал дали изобщо пистолетът е зареден. 

Това накара него да въздъхне, а гласът в главата му да започне да псува като младия Мишо Шамара. 

Мозъкът му определено вече не беше това, което беше. В своето съзнание Бухала живееше с мисълта, че все още със зиг зауера си. Онзи, който купи от Семир и го гледаше като писано яйце, с надеждата никога да не го ползва за нещо различно от това да гърми по бутилки дерби лимонада в гората. Същият пистолет, който след срещата със спец частите се загуби някъде по трасето.

Последните дни Бухала разнасяше глок седемнайска, който намери в кобура на ченге със стомашни проблеми.

По принцип нямаше драма.

В нормална ситуация просто щеше да дръпне затвора и да погледне в цевта, но в момента палецът още го болеше адово, което превръщаше всяко по-сложно движение в садо-мазо приключение.

За негов късмет Тина се оказа, че е пренесла детската си страст да се запалва по всякакви тъпотии в зряла обсесия по онлайн курсове. „Като всяко офис пиче, което разполага с повече пари отколкото фантазия“, констатира гласа в главата му. Все пак всеки лев даден за образование са сто стотинки, с които си пощадил мозъка си от наркотици.

Коктейлите и сладките, които Тина владееше до съвършенство бяха далеч от реалността в момента. Но един факт дойде за Бухала като спасение свише. Тя беше защитила сертификат по кинезиология или кинезитерапевтика или както и да се казваше това модерното чекръкчийство. 

По-важното – оказа се, че като е напъвал пръста си в полицейското управление не го е счупил, а само е успял да го извади от ставата. Със зверска болка и едно демонично изпукване – звук, който още дълго щеше да го преследваше в мислите му, Тина успя да намести костта.

Тъпото усещане за злочестина по нервните окончания си остана, кръвта по издраната кожа също. Но след известно време натъртеното щеше да мине, а палецът му да е като нов. При късмет даже, за благодарност щеше да го завре някъде по тялото на Тина.

Бухала се изсмя доволно на шегата си.

Не беше точно шега, нито точно изсмиване. По-скоро някакво тъжно изстрадано изпуфтяване като част от ритуала, който му предстоеше. 

Първо се опита да прецени, кое ще го боли по-малко – да стиска пистолета с ранен палец или да вади пълнителя с него. След много мислене се спря на втората опция и изквича от болка при рязката мъка, която моментално проряза ръката му.

За малко да изпусне пълнителя на земята. С рефлекс, единственото обяснение за който бяха видеоигрите, той го хвана във въздуха и го прибра в джоба си. Почти с едно движение.  

Поне имаше патрони, това беше добро начало.

После обаче дойде истинския копон. Нямаше как да дръпне затвора назад, без това да се усеща като ниво на болка 11 от 10. Чувстваше напрежението сякаш джудист медалист прилага ключ на ръката му. 

Накрая, пренебрегвайки гласа в главата си, който крещеше с пълно гърло, че ще се застреля право в ташаците, Бухала хвана пистолета между краката си и зареди затвора така. Щрак-щрак. Като швейцарски часовник. По чудо без драскотина и унищожени генеталии.

Няма нищо по-тъпо от това да се застреляш сам. Цецо Големия знаеше най-добре от всички – една от многото причини Заралията да се дразни, че ги бъркаха непрекъснато.

И като стана дума за тъпотии – нищо остро нямаше в това Бухала да излезе на улицата сам самичък. 

Тина можеше да е с него. Макар, че имаха само един пистолет, който завинаги щеше да остане в ръката му, тя поне можеше да изпълнява ролята на отцепка. С други думи да крещи, ако нещо зло се зададе.

Бухала осъзна, че нямаше накъде повече да протака. Не беше ял от векове, ако не броиш консерва русенско, толкова гнусно, че даже котката го погледна с изражението на Гордън Рамзи.

Както баща му обичаше да казва: „Храната единствена сама по себе си ще спаси човечеството от гладна смърт“.

Напук на очакването му за слънчеви лъчи, улиците се оказаха обвити в лека призрачна мъгла. Това донякъде го устройваше идеално – по този начин дълбочината на възприятията му беше около десетина метра. Достатъчно да се чувства защитен като същевременно, чудесно го лишаваше от необходимостта да вижда и брои стотиците трупове по улиците.

Краката му все така отказваха да го слушат, затова всяка крачка за Бухала беше като танца на Малката русалка – сякаш стотици кинжали се забиваха в стъпалата му. 

И все пак и за него като за нинджите нямаше опция за път назад.

Перспективата да се прибере в пещерата без кльопачка при озверялата от глад Тина, беше по-плашеща от всичките уроди на света.

Тогава се случи нещо странно.

Прекалено зает да върти наляво-надясно пистолета си, Бухала удари с крак едно от телата напречно разположено на улицата. Вместо да се спъне и да падне, маратонката му безпроблемно мина през обекта, който се пръсна на милиарди малки саждички и се разхвърча в атмосферата като ударен с ръжен, дънер в огнище. 

Бухала се стресна.

Толкова, че изкрещя.

После започна да се върти в паника с огромни, ококорени от адреналина очи.

Не стана ясно кое от всичките му действия привлече съществото.

Преди да успее да реагира обаче, срещу него от мъглата се материализира огромен космат силует, който с бавно, равномерно ръмжене стопяваше дистанцията между тях. Стъпка по стъпка.

Бухала инстинктивно изпъна ръка, измести крак назад и почна да натиска спусъка напосоки. Не му стигнаха нито мускулната памет, нито мозъчни клетки, да заеме правилна позиция за стрелба. Вместо това с лекия наклон на позьор от гангстерски филм и мятане нагоре-надолу, за да компенсира отката, той надупчи черната козина с облак от куршуми, които видимо не направиха нищо повече от това да вбесят допълнително звяра.

Бухала се целеше в торса на чудовището.

От разстояние близо десет метра не беше ясно дали е уцелил дори едно от косъмчетата на сплъстената му козина.

Като на забавен каданс Бухала видя как огромното туловище се изправя изцяло и се затичва към него.

После чу характерното изщракване на пистолета в задна позиция на затвора, което значеше празен пълнител.

Накрая чу гласа в главата си, който изкрещя в истерия само: 

 - Оооооооууууууу шит!

Накрая, леко примерен, Бухала понечи да затвори очи, за да посрещне смъртта.

Очите му обаче отказваха да се подчинят, вместо това с оцъклени до пръсване зеници Бухала гледаше право в устата на урода. Една огромна разтворена паст с гигантски блестящи зъби, летеше право към главата му.

Тялото му се разтресе от страх и един безкраен, рев от поне 117 децибела.

Разтеглен, протяжен, смразяващ кръвта.

Точно преди зъбите да го направят на пихтия обаче звукът се превърна в избръмчаване на огромен двигател и два тона метал изхвърлиха урода нагоре и настрани като гълъб ударен с стоманена топка за боулинг.

Чудовището се превъртя няколко пъти във въздуха, докато колата се пръсна на съставни части, за късмет на Бухала, превъртайки се няколко пъти далеч от него.

При всяко кълбо каросерията се набиваше все повече и повече, като преди да се изтърколи в мъглата, автомобилът вече приличаше на ритано кенче от бира.

Уродът се тресеше в конвулсии, а пара се издигаше над тялото му.

Бухалът започна да се приближава бавно към тресящото се туловище, все така с нелепо изпънат пистолет в трепереща ръка.

 - Какво щеше да направиш с тва желязо? Ще го удариш ли? – изхили се гласа в главата му, без да осъзнава, че глокът всъщност е направен от пластмаса.

Когато Бухала стигна на няколко метра от уродливото създание и погледна вътре в главата му. Буквално.

Металът беше срязал черепа на две и кръв, премесена с мозъка и малки частички, бе оплискала черната козина като със спрей. Дупката изглеждаше призрачна. Сякаш водеше към друго измерение. Или беше просто разпарчетосан череп. Нито повече, нито по-малко. 

При всички случаи урода изглеждаше като течния терминатор след като го гръмнаха в главата. Само че вместо лъскав алуминий, алена слуз беше застинала във всевъзможни посоки.

Бухала се беше сгърчил от отвращение и въпреки това дърпан от някаква необяснима сила се движеше с миши крачки, напред и напред, все по-близко към все още топлите останки на съществото.

 - Недей!

Гласът учудващо не дойде отвътре в главата му.

Беше зад гърба му. 

Бухала се обърна стреснато. С очи, ококорени като на пернатия му адаш. Ръцете му също потрепериха сякаш наместват перушината си. Единствено клюна му не потрепна.

Ако ситуацията не беше сериозна или той, или мъжът който го гледаше от улицата, щеше да се разсмее.

 - Спокойно. От един отбор сме. – каза непознатият и чак сега Бухала успя да събере очите си достатъчно, за да фокусира върху него.

Мъжът беше в късни трийсет, облечен с дънки, карирана риза, оранжево яке без ръкави и бейзболна шапка. Беше изцапан в сажди, сякаш е играл ръгби с отбор от нестинарки. Лицето му само леко се местеше като говори, дървено и почти безизразно, като във филмчетата на старите видеоигри.

 - Лъчо. – каза той и се посочи сякаш се запознаваше с туземец.

Бухала не отговори нищо. Само кимна. После погледна обратно към изстиващия труп на косматата гад, сякаш за да се убеди, че онова е все така мъртво. Някак естествено свали надолу и непотребния пистолет с оголена цев и дръпнат затвор.

Непознатия се приближи към него, посочи с кимане към черното туловище.

 - Точката им за убиване е колкото монета от 50 стотинки. Пада се някъде в средата на главата, една идея надолу към врата. Не че нещо се вижда от тия космалаци, де.

Лъчо се приближи до Бухала и предпазливо погледна към отворената глава на съществото.

За първи път се усети емоция. Погледът на Лъчо заблестя, а устните му леко се разтвориха в радостна превъзбуда.

Гледаше с научен интерес право в черепа на чудовището като дете садистче при дисекция на жаба. 

 - Глей как съм му цепнал главата. Като със стъкло! Леле колко малко мозък има. Не смея да отида по-наблизо, защото заразата минава през кръвта – ако пръсне нещо, дотам съм. – обясни Лъчо на Бухала, който го погледна с разбирането на японски турист, който чете картата на софийското метро. И с по-ясни неща се беше сблъсквал в живота си. Също така определено не искаше вече да е тук, а някъде далече далече.

Бухала имаше много въпроси, но нямаше как да зададе нито един от тях. Ако беше по-интелигентен, щеше да нарече състоянието си шел шок или PTSD. За себе си той се беше ошашкал на копеле.

 - Обаче как набра тая кола, чак се изненадах. Само цъкнах назад круиз контрола и се метнах навън – тя стана като торпедо! – Лъчо погледна в имагинерната посока, където някъде в мъглата бяха тленните останки на колата. После въздъхна.

 - Не беше лоша таратайка…Рекстънче, ама то вътре е мерцедес. Кво да се прави…трябваше да ти помогна. Още като те видях в далечината и го прежалих джипчето.

Лъчо приятелски потупа Бухала по рамото. Той му отговори с поглед, който беше визуалния еквивалент на бученето от телефонна слушалка.

 - Как можа да ме зарежеш така! – изкрещя женски глас някъде откъм мъглата.

Лъчо се стресна искрено. Бухала нямаше по-висока степен на изненада – лицето му беше опулено на максимум като гумена маска. Вместо това премести безумния си празен поглед в посока на гласчето.

В нормална ситуация момичето би минало за красиво. 

Сега обаче косата й беше разпиляна във всички посоки като онази вещица с прическа от змии. Беше висока, слаба, но и увита с пет ката дрехи в различни нюанси на зеленото. Кой знае защо между кубинките ѝ и последните няколко пласта висящи парцали, стърчеше дълго изящно краче, чието място беше на прет-а-порте, а не сред руините на тази цивилизация.

Лъчо се опита да замаже ситуацията с насилена усмивка и предизборен патос:

 - Виж, спасихме колегата!

 - Майната ти, Лъчо! Не искам да съм асистентка на добрия самарянин! Боли ме за тебе и ме боли за колегата. Дръж си тъпата камера.

Момичета подхвърли нещо метално към Лъчо, който се стресна сякаш Бебето Исус се е затъркаляло към ръба на пропаст. С ловко движение хвана техниката и си отдъхна като Капитан Планета, избърсвайки чело след особено тежка битка. После изкрещя около десет пъти по-силно от общоприетото.

 - Аглая! Това в момента е безценна техника. Ако се счупи, откъде ще намерим друга топлинна камера?

 - Така ли? А колко гаджета имаш? Щото като не гледам, около тебе, не е като да се прескачат мацки.

Чак сега момичето удостои с поглед Бухала. От своя страна той все така гледаше като таралеж минал през центрофугата на пералня. 

Аглая застина стреснато при вида му. Въпреки, че се опита да тушира надолу шока си, устните й сами промълвиха с крайно въпросителна интонация:

 - Бухи?

Бухала нямаше представа кое е това момиче. Знаеше само, че го дразни. Повече го подразни обаче подозрителният поглед, който така наречения Лъчо залепи за слепоочието му. Усещаш го как почна да се фокусира неприятно върху него. Усещаше го като мравка, над която са се надвесили групичка деца с лупа.

Чак сега гласа в главата на Бухала намери за нужно да се обади:

 - Бате, казах ти, че тоя е ченге.

Ако имаше как да погледне гласа, Бухала щеше да го удостои с най-киселото си повдигане на вежда.

 - Добре де, не го казах, ама си го помислих… - уточни гласа, а после се изсхили гаднярски. - Абе да не сме блъснали някъде циганка – какъв е тоя наш късмет?


Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.