Епизод 3: КРАВ МАГА И БАБА ЯГА

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Когато Тина отвори очи й, се прииска да ги затвори отново, да изкрещи или да ритне с крак лицето, което се бе надвесило над нея. 

Не направи никое от трите. 

Вместо това се изправи със скок от място. Умение, овладяно през всички часове виртуална аеробика. После застана в бойна поза с ръце свити в лактите и изпънати с длани пред очите. Като тигрица готова за атака, Тина изкрещя:

 - Крав Мага!

Желязко се дръпна стреснато и започна да мига на парцали. Вече нямаше пистолет в ръката и не изглеждаше чак толкова уверен в себе си. Тялото му беше в защитна позиция. Ръцете му сякаш сами изпънаха длани в знака „стоп“. Тина пусна лека, доволна усмивчица. 

Само да й дадеше повод, щеше да го смачка от бой.

 - Какво? Каква Баба Яга? Добре ли си? Седни малко, не ставай така рязко, че…

 - Крав Мага, тъпако! Бойно изкуство за убиване на израелските специални части!

 - Чакай, чакай… Нищо не разбрах – с него тях са ги убивали или те са трепали някого? И за кво седиш така? Котка ли си? От тия в цирка.

Желязко застана подигравателно, в явна имитация на ръцете й. Копелето се забавляваше. Тина усети как устните й се свиха неусетно, юмруците също. Желязко, без да забеляза грозящата го опасност, продължаваше да се лигави. Подскачаше и се смееше сам на шегата си.

 - Това е за борба с позицията и движението… - започна Тина, но Желязко не й даде шанс да се доизкаже. 

Прекъсна я грубо.

 - И кво си вдигнала тия ръце? На парти ли сме?

Желязко нададе диско сигнала с „уу-уу“ и добави едно:

 - „Дай му!“

Точно тогава Тина му го даде. Десен прав. Като по учебник – с бърза ръка замахна точно под скулата като стегна всички жили милисекунда преди удара. Чу се тупване сякаш си изпуснал кисело мляко върху фаянс, а Желязко се залюля и залитна назад. 

Направи две крачки сякаш едновременно беше пиян, напушен и наблъскан с лексотан. 

За негов късмет стената на паркинга се оказа услужливо зад гърба му, така че успя да се вкопчи в нея като удавник за сламка. 

Тина подтича с бързи крачки напред, все така без да сваля гарда. 

Чак сега Желязко вдигна ръце да се предпази.

 - Христино! Кво правиш, ма!

 Тина осъзна, че може би реакцията й беше малко пресилена. И все пак – дори без нищо чак толкова да не беше направил, Желязко си го заслужаваше. Щеше да я вбеси с нещо, това беше сигурно. Само му дай време. Това, така да се каже, беше превантивен бой.

Тина изсъска:

 - Това ти е, защото ме заплаши с пистолет!

Желязко превъртя очи. Прокара ръка по бузата си. Явно го болеше. „Нека му“ иззлорадства Тина, но все пак свали леко ръцете си надолу до защитна поза. 

 - Даже не знаех, че си ти… Реших, че някаква овца е тръгнала да ми краде колата…

Тина го дари с най-киселия си поглед. 

Тоя бъзикаше ли се с нея? Дори пън като Желязко усети злобата, която ирисите й излъчваха.

 - Ъъъ така де… Просто тва хонде, вече си го бях заплюл.

 - Това „хонде“ го плащам по 1115 лева всеки шибан месец!

Желязко изсвири с уста като съвсем искрена реакция. Тина се замисли, че трябваше да го удари над брадичката. Може би така щеше да му подуе устата достатъчно, за да я държи известно време затворена. 

Още не беше късно. Ръцете й бяха в готовност, а той - почти в обсега на юмрука. Само трябваше леко да се наклони напред.

Желязко сключи ръце като за молитва. 

 - Извинявай, извинявай, мило другарче, обещавам, че повече няма да правя така.

На Тина и без това вече й беше писнала играта. Желязко изглеждаше един такъв измършавял и смотан, че чак й беше жал да го удари. Отдъхна си като свали ръце, но все пак реши да му обясни как стоят нещата, размахвайки властно пръст към лицето му.

 - Ако още веднъж ме наречеш „овца“ или ми кажеш „Христина“, „Хриси“, „Хриска“ или „ма“… Особено „ма“…

 - Що, нали съм те…

 - Пак ще те ударя! - каза Тина заплашително и не се наложи да повтаря.

Желязко повече не посмя да вкара нито хумор, нито отношение. Вместо това стисна джукички като обидено детенце. Още се подпираше за стената. Май едва се държеше на крака. 

Тина се зачуди дали с този удар не му беше направила някой хематом. Изобщо дали беше възможно да има хематом, при очевидна липса на мозък?

Желязко опипа отново скулата си. Имаше червена следа, която обещаващо започваше да се превръща в оток.

 - Леле как ме изпука? Къде си се научила да блъскаш така, бате.

 - Нали ти казах – крав мага. И между другото, „бате“ също е в списъка със забранените думички.

 - Добре. Можеше просто да ми удариш шамар. Като едно време.

 - В крав мага няма шамари!

Тогава Желязко направи нещо странно – отпусна се, някак си плъзгайки се по бетонената мазилка, и се строполи на задника си. Отигра го сякаш това целеше, но на Тина й се стори, че по-скоро се свлече безпомощно. Не го беше запомнила като най-острото сечиво на тезгяха, но Тина се замисли сериозно дали наистина като малка не е излизала с полу-идиот. Някакъв странен майчински инстинкт обаче я накара да клекне до него.

 - Ехо, добре ли си?

Желязко сякаш се освести. Явно беше някаква вълна, която го отпусна. Тина все така го гледаше изучаващо.

 - Друсан ли си?

Желязко се изсмя. 

 - Що? Имаш ли нещо? 

Тина се засегна, гласът й стана леден.

 - Ало! Аз не употребявам… Вече.

Тъпакът я погледна язвително и изпуфтя.

 - Откога? От два-три месеца?

Тина се зачуди дали да не го ритне през лицето, но по-важна мисъл изплува в съзнанието й. Копелето с хирургическа прецизност бе заковал точно периода. Беше спряла да пие преди 2 месеца и 18 дни, а последната линия удари на фирменото парти преди онзи петък 13-ти, когато падна карантината. 

Тина се ужаси. Дали й личеше заиграването с химията или Желязко просто уцели напосоки? Нямаше как да познае. Първо, не е наркоманка. И второ, беше издумкала толкова смутита, и изпотила толкова токсини с йога, че нямаше тест на света, който да открие следи по тялото й! През главата й мина мисълта дали в Новия свят убийството ще се смята за нещо голямо. Най-вероятно не. Особено в случая на Желязко.

Дразнещото същество се изправи с леко залитане. Тина инстинктивно му подаде ръка и се намрази сама за добротата си. Докато Желязко се опитваше да изпъне по тялото отвратителните си дрипи, тя започна да се чуди къде ли е пистолета.

 - И кво… Как да ти викам, ако не…

 - Тина. Всички ми казват така.

 - Тина? - натърти Желязко с насмешка и това предизвика желание в Тина да му натърти слабините.

 - Да, Тина! - изсъска през зъби тя.

Желязко подаде ръка като за запознанство. 

 - Приятно ми е, Бухала.

Тина го гледаше неразбиращо. Всичките му шеги бяха хвани едната, удари другата, но точно тази беше най-тъпата му дотук. Желязко разчете реакцията й, напъна се да обясни малко по-подробно.

 - На мен пък всички ми викат Бухала.

 - Бухала!

Тина прихна в толкова искрен смях, че даже и нацупената физиономия на Желязко не можеше да я спре. Даже напротив – караше я да се хили още по-силно. Влезе в хумористично перпетуум мобиле. Имаше чувството, че се смее с векове. Накрая коремът я заболя, а очите й се напълниха със сълзи. Което беше жалко, защото така не можеше да вижда един много много насран Желязко, който със скръстени ръце търпеливо я чакаше да спре.

 - Бухала!

Повтори за последен път Тина, докато вълната на кикот отшумяваше. 

 - Приятелите ми викат Бухи.

Тина решително поклати галва. 

 - Няма да ти викам Бухи, Желязко. Може би ще ти кажа „бухал“, но най-вероятно ще е като част от по-голяма подигравка.

Изведнъж Тина изстина от смразяващо кръвта прозрение. Желязко беше първото същество, с което общуваше от седмици. Ако не броиш нещото на терасата й и онова пред вратата. И една мършава котка. Тина изтръпна от мисълта, че светът може да е свършил, всички да са измрели и тя да е затворена в подземен гараж с първото си гадже. 

Тя погледна с отвращение така наречения Бухал и се опита да си спомни какво толкова е намирала в него, когато е била на 15. Най-вероятно добър коз?

 - Случайно да имаш цигара? - извади я от мислите й Желязко.

 - Спрях ги. А и да имах, нямаше да ти дам!

 - Какво ти става бе, човек. В цикъл ли си?

 - Много смешно, Желязко! Реванш ли искаш?

 - Ти ме изненада. Ша ти се не знае и баба ягата!

 - Крав мага.

 - Се тая. Отвинти ми сопола, бате, за нема нищо! И една цигара даже нямаш, за кво си ми?

Желязко се изхили сам на себе си в края на тирадата. 

Тина осъзна, че общува с дълбоко изпушил човек. Чак сега забеляза, че дясната му ръка е цялата в кръв и неестествено сгърчена. Не искаше да мисли какво се случва там. 

Трябваше да избяга час по-скоро оттук. Желязко не би я застрелял в гръб, нали? Можеше да удари един спринт до колата и, ако се опита да я спре, да го удари с крак в лицето. 

Някога й пишеше нелепи стихотворения и висеше пред вратата на къщата им. Кучето й го мразеше. Баща й също. Тина се замисли, че може би това е виждала в него - чудесен начин да натрие носа на татенцето. Домъкни вкъщи някой с лилава коса, какво по-хубаво от това?

Тина се засмя при спомена.

Желязко я погледна кисело и изморено.

 - Да питам ли?

 - Сетих се за нещо. Помниш ли, че беше с коса като от хентай?

 - А ти пък беше руса, кво ми се правиш.

 - Много ми отиваше! Всички бяха луди по мене!

 - Щото лъжех, че се е… Така де.

Тина погледна невярващо.

 - Лъгал си, че правя секс?

 - Е, ти правеше. Просто с много приказки и веднъж на високосна.

Това преля чашата за Тина ръцете й отново се свиха в юмруци.

 - Ей, дришльо! Знаеш колко свирки съм ти направила, бе! 

 - 37 за година и половина, ама кой ги брои.

Тина застина, замисли се. Набързо превъртя лентата на отношенията си с Желязко: пусна му на четвъртия месец, после бяха разделени едно лято, после отказваше да му духа, защото я зарази с гъбички от оная тъпа рускиня Настя… Цифрата звучеше реална. По-интересното беше, че не изпита и грам еротика, а само погнуса. 

Ако това беше идеята за ирония на Съдбата, на Тина не й беше смешно. Даже никак.

 - Уау… Просто… Уау.

 - В пандиза умирах от скука и си броих всички ебанета. 

 - А казват, че нямало романтици.

 - Хри… Така де, Тина. Не знам какво толкова симе намразила, братче, ама… Нали уж всичко беше точно между нас?

 - Точно?! Никога нищо с тебе не е било точно. Значи ти си… Ако има точно в едната страна на скалата, ти си от другата страна – най-далече от точното. Бате!

Тина изненада сама себе си с този изблик. За секунда си припомни раздялата им в Дървеното, когато Желязко й сервира, че „повече не може да я диша“. Тя направи най-логичното нещо – вдигна огромния порцеланов пепелник и с всичка сила го хвърли по него. 

За малко не успя да уцели – порцеланът се пръсна на парчета в стената. Двамата трябваше да избягат навън. Направиха го в различни посоки. Повече не му вдигна и го блокира навсякъде. След това го беше мяркала при редките си прибирания в квартала: висеше пред лъскави коли със съмнителни младежи. Всеки път се правеше, че не го познава. 

Веднъж почти се блъсна в него на парти за Нова година. Беше на опашката за тоалетната в Culture Beat. Желязко беше друсан на копеле. Толкова зле, че не успя да я познае. Само се опита да я полази нескопосано с най-лейм лафа на света. Прегракнал от крещене, само й измърмори глупостта в ухото, преди тя да се измъкне, сякаш е видяла змия.

 - Супер! Копеле, как може от всички пичета на света да се окажа съкилийник с най-киселото? Ами ако няма никой друг? Ами ако сме само двамата? Еби му майката! Тва ли е живота?!

Тина скръсти ръце, гледаше го изнервено. Беше му бясна, но май повече беше бясна на Вселената. Осъзна, че няма план. Беше измислила всичко с придвижването от А до точка Б. Следващите буквички обаче й се губеха. Имаше нужда от нещо за оправяне на настроението.

Тина направи няколко крачки към колата, която, чак сега осъзна, седеше все така с отворени врати и светещи фарове. През цялото това време! Добре, че й беше нов акумулаторът. Зад гърба й Желязко почна нещо да джомоли, но тя го игнорна, както подминаваше имейлите му през годините. Кой по дяволите още пише неработни писма на електронната поща? Някой неандертал от Надежда, ето кой. 

Тина се пресегна в жабката, извади кутия цигари, после, докато се връщаше само със секунда замисляне и ловко движение, дръпна ножа си от колана на седалката и някак естествено го прибра в джоба на спортния си панталон. 

Желязко не забеляза нищо. Беше прекалено зает да си пипа лицето (вече мораво червено) и да псува под мустак. Това не беше израз – тъпака наистина беше брадясал и имаше тънък мустак като от старите филми. Седеше му безумно смешно. 

Тина извади цигара и му я подаде. 

 - Ето, да не кажеш, че не съм човек.

Желязко кимна за мерси, преслуша джобовете си, само за да я погледне объркано. 

 - Огънче?

 - Ти нямаш ли? Какъв гангстер си?

 - Ало! Бях в ареста, взеха ми всичко от джобовете. Два бона кеш, мама им!

Тина се шегуваше, но новината леко я изненада. Ти да видиш. Нашия Желязко все пак наистина бил станал престъпник, слуховете се оказаха верни. Зачуди се колко ли сериозни неща е правил и как точно се е сдобил с юнашката рана, която беше превърнала ръката му в кърваво чукалче. 

Тина се върна до раницата си, където имаше три запалки. Избра нарочно най-грозната, за да не я е яд, ако случайно Желязко я свие. 

Запали си цигарата. Първата от близо месец. Вдиша предпазливо, сякаш се страхуваше от резултата. 

Никотинът я изцъка моментално в небцето и сладко удоволствие се разля по цялото й тяло. 

Тина дръпна, вече по-смело и по-силно. Дробовете й се свиха и леко се закашля. През това време Желязко се бореше механизма за защита от деца – оказваше се непосилна задача за едната му трепереща ръка. 

Тина взе запалката и му даде огънче. Желязко си дръпна – лицето му се озари сякаш е видял дръпването на покривалото на Венера Милоска. Не, че това би впечатлило тапан като него повече от една цигара. 

 - Четири години без фас, смятай. - обяви Желязко.

 - Месец. - посочи се сама Тина.

 - Значи все пак не ме излъга. Ма кво, искаш да ги спираш и си държиш една кутия в колата?

 - Нещо такова.

 - Някой си ги е забравил. Това са мъжки цигари, - каза Желязко, докато заразглежда филтъра.

Тина стреснато го погледна. Не можеше да реши дали само се правеше на тъп или беше идиот с късмет да уцелва истината във всяко предположение. Това бяха цигарите на Томи. Паднаха от якето му, когато го удари с шокъра. Тина ги прибра, за да му стане още по-гадно като се събуди. 

Чак сега тя осъзна, че така и не беше потърсила оръжието си – би трябвало да се търкаля някъде край вратата. Можеше да си измисли повод и да се докопа до него. След като Желязко заспи, което изглеждаше, че ще е всеки момент. 

Тина се стресна: от всички любезности не го беше попитала очевидното.

 - Абе Желязко, ти как изобщо се озова тука? Знаеше, че живея тук ли?

Желязко я погледна глупаво. После пред очите му минаха серия от спомени, които го накараха леко да потръпне. Накрая лицето му отново стана безизразно.

 - Не искаш да знаеш.

 - Толкова ли е страшно по улиците?

Желязко само кимна. Беше прав. Тина наистина не искаше да знае. 

Известно време пушиха мълчаливо, преди Желязко да избухне от нищото:

 - И не, не знам, че живееш тука. Светът не се върти около тебе. Не съм те виждал от сто години. Мислех, че си заминала в Америка, че си женена с деца ли… Де да знам.

 - Може и да съм? - малко се нацупи Тина.

Желязко се изсмя.

 - Да бе, да. Имаш ти – тризнаци. 

Тина се нацупи много. Реши, че никога повече няма да му проговори. Какво й пречеше да има деца? За какъв изобщо се мислеше тоя? Не стига, че е някакъв рецидивист, ами точно той ли ще си позволява да й критикува живота? Нещастник!

 - Каква е тая точка на филтъра? - разби тишината Желязко, който изучаваше с научен интерес цигарата в ръката си.

 - Прави цигарата ментолова. 

 - Ама как? Просто цъкаш ли?

 - Да, натисни бутончето. Не си ли виждал такава?

 - Ами като пушех нямаше. Спрях докато бях на екскурзия, нямахме такива екстри.

 - На екскурзия най-лесно се отказват. Аз лично пуша от стреса. Като ходя на работа, просто няма как да…

Тина замлъкна защото на флашбек пред очите й минаха порутения Дружбай и труповете и нещото и бомбите и тишината вкъщи и телетекста и Оцелелите и очите й се напълниха със сълзи и като в стара градска песен си дръпна толкова силно от цигарата, че създаде облак, който да скрие слабостта й. 

Желязко деликатно се опита да разясни казаното.

 - Ъъъ „почивка“ е панделата. 

 - Сетих се. Извинявай, аз съм вече добро момиче, не ви знам жаргона.

 - На тебе пък кога ти порасна толкова работата, че с усмивка кихаш по хилядарка на месец?

 - Работя. Знам, че ти е неясно като концепция, но…

 - Ти кво мислиш? Че мойто е много лесно ли? Вие всичките офис мишки си представяте, че е като по филмите, бате. Само седиш в джакузито и курви по прашки гладят пачки с ютия.

Тина се изсмя.

 - Като ти знам късмета – курвите ще избягат с пачките. Даже и ютията ще ти гепят.

 - Много смешно. Онова беше единичен случай.

Желязко въздъхна. Погледна към цигарата си, вече изнервено. Нещо почна да ръчка пак с пръст.

 - Какво правиш? Опитваш се да изключиш ментовото ли?

 - Да. Не можеш ли?

 - Не, естествено. Това да не ти е ключ за лампа.

 - Супер! Тая цигара е мега тъпа!

Желязко хвърли фаса и го загаси ядосано с крак.

Тина го гледаше изпитателно. Не можеше да повярва как успяваше да е толкова докачлив. Същия като едно време. Все едно някой беше сложил на пауза отношенията им като тийнейджъри и ги беше плейнал толкова години по-късно. 

Всички ли пандизчии бяха такива ревли или тя беше излизала с най-голямата пикла? 

37 свирки? Дали беше възможно наистина да е направила нещо толкова пъти и да не си спомня нито един? Сещаше се само за веднъж на Градина, когато я излъга, че няма да свърши и… Е, тогава трябваше да знае крав мага!

Желязко рязко беше загубил интерес към разговора, вместо това разглеждаше колата й.

 - Много добро. Ерка ли е наистина или само емблемата?

 - Какво?

 - Това хонда ер-тип ли е или си си сложила червено „хъ“ за парлама?

 - Абе ти дебил ли си? Кой прави такива неща… Извън Люлин и Надежда. Плюс това се казва „ар-тайп“.

 - Само недей да говориш против квартала. Сега, изръсила си се тука 20 бона за някаква синя бегачка и сме ти мравки в краката вече, разбрахме.

 - 20? Пробвай 80!
 - Какво?! Тая кола лапа ли го, кво? Знаеш ли какъв баварец ша си купя за тия пари.

 - Ами купи си.  Горубляне е отсреща.

Веднага след като го произнесе, Тина рязко се натъжи, защото беше почти сигурна, че от споменатото георграфско понятие нищо не е останало, а паричните единици вече могат да се използват вместо тоалетна хартия. 

Желязко все пак продължи с огледа, сякаш наистина ще купува колата. Това успяваше да вбесява Тина на молекулярно ниво. Тя внимателно се загледа във всяка гънка на дрехите му. Можеше да се закълне, че пистолета не беше там. Дали, ако скочеше и го наръгаше в сънната артерия, щеше да успее да му избяга? Със сигурност. Той беше на една чертичка кръв. Целият се олюляваше и беше без ръка. 

Само да каже още нещо тъпо. Не искаше да го убие без повод.

 - Колко коня е?

 - Не знам.

Желязко толкова се изненада, че се обърна и я погледна право в очите със своите ококорени, пълни с кръв и напукани капиляри. 

 - Как така не знаеш?

 - Де да знам. Много!

 - 200-250?

 - Повече… Май бяха 300 и нещо. 

 - Добре де… Как даваш маса пари за точно тази кола и даже не знаеш колко…

Желязко се обърна с победоносна усмивчица. Тина с удоволствие забеляза, че синината му вече е видима от космоса. Замисли се дали да не си загаси цигарата в окото му.

 - Кажи ми, че си я купила, заради цвета.

 - Браво, хвана ме. Тъпа кифла съм. Други въпроси?

Желязко поклати глава. Видимо доволстваше. После не се сдържа.

 - Не. Щях да те питам какво работиш, ама си много дръпната.

 - Проджект мениджър съм.

 - О, млад…

 - Меринджей. Евалата. Страшен лаф. Как се сети просто? 

Тина потрепна при мисълта, че някога са правили секс. За щастие мозъкът й осъзнаваше, че споменът е травмиращ. Не й подаде даже секунда флашбек. Ако се беше случило да изплува някой спомен, със сигурност щеше да повърне.

Желязко отново й беше обърнал гръб. Съсредоточено гледаше някъде към границата на мрака, който фаровете държаха настрана. Там Сатана беше очертала крива артистична сянка. Двамата с Желязко се гледаха преценяващо – котката виждаше уродлив човек и съвсем резонно се чудеше дали да се приближи. Желязко опитваше да прецени дали е истинска или халюцинация. 

Или поне това беше теорията на Тина. 

Навремето Желязко ядеше картони, преди да се качи в автобуса към морето. Толкова кежуъл джънки е. 

 - Някаква котка.

 - Това е Сатана.

 - Твоя ли е?

 - Подарявам ти я. 

Сатана усети, че сега е нейният звезден миг, притича в светлината на прожекторите и изви гласец в тъжна песен. Желязко се умили на следващо ниво – явно все така обичаше котки даже повече от коли, отбеляза хладно Тина, докато го гледаше как се присламчва към бъхливото създание. 

Учудващо двамата установиха контакт. Сатана почна да се отърква като стриптизьорка в Желязко, а той изтича до някакъв брезент и извади гнусна на вид консерва. 

Много скоро мъркане озвучаваше гаража. Желязко погледна обвинително към Тина.

 - Виж я ква е мършава. Все едно е от Мяу-швиц. 

Тина въздъхна.

 - Сещаш ли се? Щото е котка… И й се броят ребрата.

 - Браво, Желязко! Мяушвиц. Много оригинално

Изведнъж Тина се стресна. Дали уродите чуваха всичко това? Мъркане, хъркане, викане, заяждане? Дали нещо гнусно и космато не ровеше с гадната си муцуна през някой от другите изходи на паркинга, бавно и упорито, за да изскочи от нищото и да ги разкъса? 

Тина опипа ножа в джоба си. Бавно го отвори наполовина, защото се притесняваше, че кликването на пружината ще издаде прекалено силен звук.  Докато Желязко не гледаше и беше клекнал да се радва на новото си гадже, можеше да му забие острието в тила до дръжката, да запали колата и да си тръгне от тоя тъп гараж.

Тина изтръпна от мислите си. 

Наистина ли вече разсъждаваше хладнокръвно за убийството на човешко същество? Да, Желязко, но… Все пак... Като е почнала направо да прегази и котката! Не беше чудовище. Повтори си го няколко пъти, за да се успокои. Не беше убиец. Нямаше нужда да се стига до крайности, просто щяха да си поговорят. Да му каже, че се маха. Да се разберат като зрели хора. 

Тина внимателно затвори ножа с джоба си. Той изщрака издайнически и точно както беше очаквала, металическият звук отекна в паркинга, като вълната грозно изрезонира на пинг-понг между всички бетонени стени.

Желязко се завъртя като пантера, очите му бяха присвити. Определено познаваше този звук. 

Моментално забрави за котката и решително се приближи към Тина, която стресната от студения му поглед, отстъпи крачка назад. Той се наведе до калника на колата, измъкна пистолета оттам и без да откъсва поглед от очите й, демонстративно го затъкна в колана си. Явно го беше скрил върху гумата.

Желязко не каза нищо. Само я гледаше. Тина се насили да говори, въпреки че устните й не се подчиняваха. 

 - Аз…

Желязко изглеждаше бесен. Промяната беше шокираща. Сякаш в латиноамериканска сапунка глуповатият актьор от предната сцена вече играеше Злия брат близнак. Нямаше и помен от онова леко заблудено момченце дето скромно се дрогира и храни случайни котки. 

Тина яко се стресна от хищническия му поглед. Даже по някакъв извратен начин леко се възбуди.  

 - Виж…

Желязко обаче не регистрираше опитите й да формулира изречение. 

Нарочно я оставяше да се пече на бавен огън, докато я пронизваше с лазерен поглед като Супермен. Само дето нямаше нищо супер в него – лицето му беше пълно психо. Толкова крипарски гледаше, че даже и моментната й възбуда се изпари.

Тина се страхуваше от тези черни стъклени очи, които я гледаха като диво животно, готово всеки момент да атакува.

 - Няма какво да гледам. Сега ще те помоля… Тва дето го криеш в джоба, да го пуснеш на земята. Бавно и внимателно! Щото почваш много, ама много да ме изнервяш. А не съм спал от ебало си майката колко време и не искаш да съм нервен. 

 - Ама…

 - Няма „ама“. С два пръста пусни ножа. Разбра ли!

Последното беше извикано. Толкова силно, че чак котката подскочи. 

Тина се стресна и се подчини. Ножът издрънча на пода, подскочи, щракна се в отворено положение и се завъртя. 

Желязко се изсмя при вида му.

 - С тая умряла ножка ли щеше да ми скочиш?

 - Не, аз само…

Желязко все така я гледаше. Лицето му беше ледено. Студен като смъртта, кой знае защо си помисли Тина и осъзна, че този човек беше убивал. Цялата потрепери при мисълта.

 - Тина. Щом искаш, така ще ти казвам. Тина, проджект мениджърка. Кифла със синя хонда. Чисто нова. Не знам какво синаправила с онова момиче дето го познавах навремето, ама нещо не я виждам вътрев теб. Което е кофти. Към нея имах сантимент. Нея… Навремето много я обичах. Детска любов, такава… От оная чистата. Търпях й всичките глупости. Ама това беше към Хриси. Към тебе, Тинче… Нищо не изпитвам. Ти си някакво кълбо отнерви, дето ме гледа все едно иска да ми изтръгне очите и така като гледам… Майне е само импулс. Май си е баш план. Така че дай да изясним нещо. Тинче. Миличко. Само недей да се пробваш. Защото ще стане много лошо. Разбра ли ме? Чуваш ли ме добре?

Тина беше застинала в паника. Кимна механично. Подсмръкна някакъв сопол от страх, който беше тръгнал да се пуска по бузата й. 

 -  Влизай в колата.

 - Ама какво…

 - Няма „ама“ - бавно натърти на всяка дума Желязко, Влез…във…колата! 

Тина пристъпи плахо вътре. 

 - Седни де - заповяда Желязко.

Тина се отпусна върху седалката. Въпреки, че цялата пращеше от адреналина, усети как гърбът й буквално се разля по облегалката. Имаше нужда да си почине. В момента би духала на всеки за едно легло. Даже на Желязко. Зачуди се дали имаше това наум. Тъпо копеле! Само да си го доближеше до лицето й и щеше да му го отхапе!

Желязко се приближи на безопасно разстояние, за да е сигурен, че няма как да го удари с вратата или да докопа пистолета, все така на колана му. Тина направо виждаше как мозъкът му калкулира сантиметрите дистанция и се опитва да предвиди всеки нейн ход. Тя обаче нямаше вече мисъл за атака, нито за каквото и да е било. В главата й бучеше статичен бял шум. Като от телевизора, когато го пусна за последен път. 

 - Ключовете.

Тина излезе от ступора.

Желязко й подсказа със знак какво трябва да направи. Тина бръкна в джоба си, беше прибрала ключа по навик. Хвърли го навън. Още не можеше да разбере какво искаше от нея. Колата можеше да се запали дистанционно. Сигурно щеше да направи точно това, да я накара да слезе, а после да отпраши без нея. 

Той обаче я изненада като трясна с крак вратата и заключи отвън, пускайки алармата. Тина възропта, опита да отвори, но вече беше късно – централното щракна. Беше залостена отвсякъде. Нямаше как да излезе. 

Тина напъна вратата, после блъска по стъклото, накрая почна да го псува във възходяща градация, натисна клаксона, но нищо не се случи, започна да блъска още по-яростно вратата и да крещи всевъзможни заплахи, но се сети за урода навън и стреснато спря. 

През цялото време Желязко чакаше търпеливо да й мине. Този трик го владееше и навремето. Издебваше да спре да му се сърди и веднага правеше мили очи. Сега обаче в погледа му нямаше и капка нежност. Той се приближи и през стъклото й изкрещя:

 - Ще си играем на Спящата красавица. Отивам да дремна ей там. На твое място бих направил същото. Утре ще говорим. Сега си много превъзбудена. Дремни малко, чуваш ли?

Тина го гледаше злобно от колата. Чувстваше се като някакъв затворен в мола пекинез. Искаше само да лае и да скача.

 - А ако счупя стъклото, а?

Желязко не трепна. Беше предвидил тази възможност.

 - На кола дето си я платила 80 бинки? Съмнявам се. Скъсала си си гъза от проджект мениджиране за нея. Вземи почини, а? Плюс това - все така имам пистолет. Също и спя леко. Много леко. 

Желязко усети как думите му влязоха в главата й и намериха почва там.

Може би нямаше нужда да й праща целувка преди да си тръгне, но все пак го направи. Не се сдържа. 

Това вбеси максимално Тина като й напомни, че е затворена в собствената си кола. Копеле гадно! Само да й паднеше. Ако повиси още малко тука, като нищо ще изкърти стъклото. Той ще ми каже! Не знае колко съм луда! Беснееше без глас Тина докато следеше Желязко с поглед.

Той се настани някъде в мрака и само по светлината на фенерчето видя къде – около двайсетина метра срещу нея, при брезента в празна клетка. Не стига, че я затвори в колата, ами отгоре на всичко й сви фенерчето! Тина се опитваше да разбере какво прави и накрая го разгада – тъпакът ядеше гнусна консерва като онази, която даде на котката.

И естествено, Сатана, тази фурнаджийска лопата, отново беше при него. Сигурно щеше да се гушка и мърка цяла нощ! Тина се огледа – нямаше даже с какво да се завие. Раницата й беше останала навън. Опита се да се сгуши на седалката, но понеже послуша търговеца в шоурума, беше със спортен пакет интериор. Крайно неудобно за каране, камо ли за спане. 

След проба на няколко възможни пози и много мислене, Тина събу обувките си и протегна крака над таблото. Тъпакът беше прав – даже не можеше да сложи обувки върху кожения салон, как ще счупи нещо? Обичаше тази кола. Без значение че не знаеше някакви тъпи цифрички за нея. Това си беше нейната синя ходничка. И не я даваше на никого.

Тина се унесе почти моментално. Усещането беше сякаш спи на бюро. По същия начин с едно око дебнеше, за да не я хване някой, който случайно влезе в стаята.

В просъница си спомни за онова детско море на Градина и се сети как с Желязко правиха секс на един шезлонг, под най-голямата и червена луна на света.

„Мамка му, дано не почна да сънувам някакви такива гадости“, стресна се Тина и като защитна реакция се разсъни. После реши, че все пак е по-добре да заспи. Само, че вече сънят не идваше. Малкият сноп светлина от фенерчето на Желязко също беше изчезнал, което кой знае защо я накара да се почувства самотна.

„Мога да броя свирките с Желязко за заспиване… Вместо овце“, помисли си Тина. Той беше правил същото в затвора, а тя технически е в клетка. Тина се разсмя сама на себе си. 

Тогава без никакво предупреждение се чу пронизителен високочестотен писък, който накара стъклата на колата да потреперят. Тина се разтресе сякаш ток минава по гърба й. 

Беше смразяващ кръвта звук. Нещо нечувано досега. Нещо извън това измерение. 

Ако смъртта имаше боен вик, това щеше да е той.


Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.