Епизод 2: БОНБОНИ И МАЙМУНИ

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Бухала усети, че нещата не отиват на добре секунди преди дефендърът да се изравни с таксито. Терминът в неговата професия за подобни ситуации беше „Е, сега си еба майката!“. Не му стигна време даже да го изрече. Толкова бързо се случи всичко. Белият джип беше с предпазни решетки отстрани като тези за борба с масови безредици, но на зелената врата се мъдреше само герба на София, без никакви други обозначения. 

Докато разсъждаваше по темата, ръката му сякаш на автоматичен режим се прокрадна под якето, измъкна пистолета и незабелязано за никой, най-вече за стреснатия бакшиш, го пусна под предната седалка. Междувременно дефендърът вече им блокираше пътя, скоростта на колата им рязко умираше, а Бухала трескаво мислеше коя от двете най-логични посоки за действие да избере. 

Това не беше случайна полицейска проверка. Тези куки бяха тук за него. Така че неминуемо след десет-двайсет секунди вече щеше да лежи проснат на тротоара. Нямаше да му задават въпроси, поне не в началото. Първо щяха да се убедят, че няма желязо. Ако намереха зиг-зауера под седалката, боя не му мърдаше. 

Кой знае защо ченгетата предпочитаха невъоръжени бандити. Даже наличието на нищо и никакъв нож в задържания ги вбесяваше неистово. За съжаление на Бухала обаче, нямаше къде да скрие пликa с 5000 таблетки екстъзи, който държеше здраво под рамото си, опакован в семпъл сив найлон с щампа на куриерска фирма. Идеята на тази дегизировка беше да разнася стоката под носа на хората – един вид скрито на показ. 

Доказано по-малко подозрително от разните раници, сакове и куфарчета. И без това теглото на цялата партида беше под 7 килограма, а петте самозалепващи се пликчета с по хиляда таблетки всяко се събираха с малко усилие в стандартен пакет с размери 36 на 26. Всеки път като правеше доставка, Бухала се обличаше една идея по-старателно, с ризка и балъшко якенце, което съвсем го правеше незабележим. 

Никога не слагаше издайните черни очила, дори когато клепачите му се затваряха на копеле. Като днес например. Двамата с Цецо (Заралията, не Цецо Големия, с който често го бъркаха) бяха прекарали пет дни пред пресата за хапове. Единствените паузи, които си позволяваха, бяха за редене и Mortal Kombat. Беше им изпаднала една PS тройка, неразличима от истинска, с 9-ката вътре – просто нямаше как да устоят на изкушението. 

Много важно беше да успеят да се класират за партитата по случай Края на света, които плъзнаха навсякъде със слуховете за повсеместна карантина. Петък се очертаваше да е разцепване като за последно. Неговият човек резонно искаше да зареди, за да има за всички негови хора, които планираха да пръскат сякаш няма утре. Де да знаеш, с тия слухове за новия вирус, дето уж дебнел навсякъде… нищо чудно. 

Бухала видя в това само бизнес възможност. На партия с Цецо купиха суров материал и откриха поточна линия в кухнята. Повечето хора, дали заради филмите, дали заради вродения си наивитет, си представяха, че наркотиците се произвеждат в лаборатории от дипломирани химици, които обаче по неясни причини са избрали Тъмната страна. 

Половината трещенета биха си повърнали моментално таблетките, ако видеха в каква гнусна надежденска панелка им се бъркат хаповете за щастие. Правенето на екстъзи не беше ракетно инженерство – щом Цецо Заралията успяваше да се справи, значи скоро щяха да дресират маймуни. 

Просто смесваш MDMA с микрокристална целулозa (по малко от всеки плик), мериш да не се прецакаш, слагаш в пресата, натискаш веднъж и бум - това е цялата философия. 

Трябва само да стриваш и разбъркваш добре, като процесът се извършваше в празна кутия от сладолед с помощта на не много ръждив чук. После субстанцията се минаваше със сито за брашно и идеята беше кристалите добре да си паснат с колоранта. Тази част особено затрудняваше Цецо, който отказваше да прави повече от две движения с чук и сито, от страх да не се преумори. 

Бухала беше минал през всякакви експерименти, за да стигне до премиум микса си от 16,5 мг MDMA в таблетка. При специални случаи слагаше вътре кетамин, PMA, амфет, общо взето всичко, което му се мотаеше по торбичките вкъщи. За тази конкретна партида нямаше нужда от примеси. Все пак нали свършвал света. Рекламации на касата. 

В пристъп на маркетингов гений, Бухала беше направил сам щампата и особено се гордееше с нея. Цецо не я хареса, но това още повече затвърди в Бухала нейната великост. При всяко подхвърляне на идея, винаги трябва да има един глупак на масата, който да те ориентира в посоката. Нещо като стрелката на компаса. Ако той не хареса каквото предлагаш, значи си на прав път – глупаците никога в началото не разбират гениалните идеи. 

Бухала беше научил това от баща си, а той беше инженер, знаеше какво говори. За съжаление производството на 5000 таблетки беше безкрайно дълъг процес, по време на който Бухала се преструваше, че не му се спи. Всъщност не смееше да легне по две основни причини. Първо, Цецо претупваше работата и таблетките ставаха на шупли. Второ и основно, не беше изключено да духне с плячката. Може би не цялата, а само с неговата половина – достатъчно да му провали сделката с човека. 

Както Бухала беше очаквал, от дефендъра наизкачаха полицаи с качулки и извадени оръжия, крещяха му да излезе и небрежно намесваха в това действие майка му. Бухала вдигна ръце, стискаше пакета в едната. Най-близкото ченге му изкрещя „Какво е това бе? Бомбата ли?“, после го тръшна на земята: умел ритник под пищяла и саблен удар отстрани на врата. Някъде докато беше в безтегловност, пликът му се озова в ръцете на баретата, а Бухала се просна по очи с изглед към паважа. 

За щастие успя да протегне ръка, така че не падна по нос, но болката беше достатъчна да изпъшка. Получи ритник и съвет да замълчи. Послуша го и стисна зъби. През това време чифт ръце го преджобиха набързо, като с притеснителен професионализъм задълбаха в интимните му части. Пред лицето му минаваха кубинки, а гласовете се сливаха в някакъв странен радио театър. 

Чуваше се някъде далече как бакшиша се обяснява, че няма нищо общо, не ме бил виждал и чувал. Как полицаите се опитват тихо да обсъждат ситуацията. По снишаването на гласа им, Бухала беше сигурен, че са намерили и разпознали таблетките. По побутването с крак, което последва после разбра, че са намерили и пистолета. 

Все пак беше длъжен да опита – кой няма да погледне под седалката? Това бяха спец части, не някакви квартални минцифайки. По-важният въпрос беше защо качулките се занимаваха с жалките му схеми. Толкова ли си нямаха някакви по-големи неща за правене. Опита да подшушне на единия, че би желал да почерпи, но получи смях с насмешка и отговор: „Бате, такъв си си го набил, само недей да си го въртиш отзад!“

Бухала имаше време да разсъждава по този въпрос след като го натовариха в джипа. После пак се чуди по темата, докато висеше закопчан на трамвая в мазето на управление, което не можеше да разпознае. Както се возеха в малките улички преди Лъвов мост и изведнъж се озоваха в подземен гараж. Нищо от коридорите, по които го влачеха, не му изглеждаше познато, а беше виждал отвътре всички софийски РПУ-та. 

На съседната тръба се давеше в изродска кашлица човек от неопределима раса и трудна за класифициране социална група. Можеше да е всичко от мургав българин до изгорял на слънце кореец, толкова се беше сгърчило до неузнаваемост лицето му от хриповете. Дрехите му пък бяха от онези цветни електрик шушлекови дрипи, дето са висша мода или реална клошария, ходи ги разбери. 

Пичът дишаше едва-едва, но нямаше сила на света, която да накара Бухала да си отвори устата, за да извика някого. Намираха се в нещо като коридор със сиви стени. Висяха с ръце, закачени за идентични тръби. Нямаше прозорци, луминисцентните лампи премигваха леко, а във въздуха се усещаше странният едва уловим дъх на климатик с йонизация. 

Двама униформени полицаи скоро забелязаха, че нещата отиват на умирачка и изведоха странния индивид в неизвестна посока, а участието на Бухала в сцената беше отбелязано с „Кво гледаш бе“. Спец или не спец, полицията си беше полиция. С целия си акъл, Бухала си беше забравил вкъщи късметлийския часовник и сега не може да разбере колко е часа. 

Даже вътрешното му усещане беше, че точно заради това му се беше случил целият този карък. Телефонът му естествено беше прибран, заедно с всичките колани и връзки на обувките, както протоколът повеляваше. Колкото и време да беше минало, вече трябваше да се е случило едно от две неща – телефонът му, с един-единствен контакт във вайбър под тайното име „Пешо“, трябва да беше почнал да звъни на пожар. Или пък човекът сам по себе си вече да е в катафалката, на път за насам.

Човекът естествено не се казваше Пешо. Никой човек не се казва Пешо. Даже и да беше се казвал някога Пешо, вече щеше да го е разкрасил с дяволито допълнение стил Пешо Хуя, Пешо Гъза или Пешо Путката. Прякорите никога не си ги измисляш сам, затова винаги са тъпи. Обикновено тоя дето най-много те дразни като ти го подвикват – точно той остава. Бухала не се казваше така по лична карта. Имаше доста по-скучно, тривиално име. 

Бухала му излезе като почна да не спи с дни. Трудно уцелиха формулата на пикото, отне им известно време. В процеса всички пържеха мозъци и обикаляха изцъклени като Бели Бродници. В началото името „Бухала“ го дразнеше на макс, но после свикна с него. Приятелите му викаха Бухи. Винаги се успокояваше с мисълта, че поне не беше Кашона. Имаше такава история, разказваха я старите от квартала. Навремето като яките цигари били само в „Кореком“, на един почнали да му викат Борото, щото пушел само Marlboro. 

Най-добрия му приятел решил и той да се сдобие с гъзарски прякор, затова си купил един кашон Lucky Strike, за да почнат да му викат Лъки. Вместо това всички почнали да му викат Кашона.

Бухала се усмихна леко при спомена за тая история. Обаче се сети и за приятеля си Митко Кофата, който се запознаваше с "Приятно ми е, Кофата!". Даже и с момичета. Излишно е да се уточнява, че не прави много секс. Бухала усети, че ръката му в белезника се схваща. На всеки 30 минути някой трябваше да проверява дали това не се случва. Много добре си знаеше правата. Нямаше как да се провикне и да настоява за ВИП обслужване обаче. 

Не и със задържани наркотици на улична цена малко под 40 бона и нерегистрирано огнестрелно оръжие, заредено с бойни патрони. Пък и някъде по трасето изчезнаха и онези два бона във всевъзможни банкноти от джоба му, които уж трябваше да го спасяват в случаи като този. Най-после се появи едно младо униформено ченге с лице, което повече би отивало на банков служител. И все пак нещо в погледа му го издаваше. Не провери ръката на Бухала. Вместо това му подаде цигара.

 - Пушиш ли? - каза полицая.

 - Отказах ги - отвърна Бухала.

 - По-добре…Дейба и отровата дейба! - каза ченгето и запали цигарата си.

Известно време пуши мълчаливо. В нормалния живот това се казва окуърд мълчание. Тук беше дебнене. На Бухала обаче това не му беше първата игра на криеница – знаеше, че в тази ситуация имаше само един полезен ход: още повече да мълчи. 

 - За кво си тука? - попита ченгето. 

 - И аз не знам. Не ми казаха.

Ченгето го погледа с искрено разочарование. Поклати глава, загаси цигарата си и тръгна да излиза. Без да се замисли, Бухала го спря с жест.

 - Шефе…

Ченгето закова очаквателен поглед в него.

 - Извинявай, обаче ръката ми…Яко е изтръпнала.

Полицаят сви рамене.

 - Свиквай. Тука не е „Шератон“.

 - Бате, знам си ръката, знам и висенето на трамвая. Почна да пулсира цялата, ще стане някоя беля.

Момчето въздъхна тежко, сякаш от спомена за някоя беля, която, ако се вярва на бързата му реакция, беше ставала наскоро. Размаха пръст пред очите на Бухала.

 - Само смей да пробваш нещо, ша те закопам, ей! Бухал ли си, мухал ли си - ша фърчи перушина!

Ако не беше прекалено заето да застане на безопасно разстояние, докато отпуска белезника, напълно по протокол, ченгето щеше да забележи самодоволната усмивка на Бухала. Той вече имаше нещо важно като информация – те знаеха кой е. Знаеха и къде се вози, може би накъде е отивал. Мисълта го накара да потрепне. Колко ли кръгчета беше направил Цецо покрай мястото на срещата преди да се откаже? 

Той трябваше да го прибере, за да делят парите. Или и той вече беше опакован като подарък, на страничната седалка в дефендъра, баш до човека, и идваха насам. Човека се казваше Велислав, но кой знае защо Бухала не можеше да мисли за него с име. Може би, за да е по-убедителен в ситуации като новосъздалата се.

 - Мерси, старши! - подвикна към отдалечаващото се ченге Бухала. 

Онзи не го удостои с реакция. 

Бухала се зареди с търпение и зачака. Наложи му се доста да покисне. А после, когато вече му беше писнало да чака, малко повися.

Отново се появи ченгето с униформата, този път без предложение за цигара и с нацупена физиономия. Информира го сухо, че отива на разпит, с ловко движение прехвърли белезниците зад гърба му и го поведе по коридорите. Бухала вече гледаше доста по-спокойно и трезво на ситуацията, отколкото на идване. Сега му направи впечатление, че коридорите на това управление са доста по-лъскави от тези на типичното квартално РПУ. 

Стените бяха прясно боядисани в гнусен оттенък на жълтото, а вратите и плоскостите, издържани в блестящо морско синьо. Цялостният интериор напомняше за онези сгради, които се строяха набързо, с цел да се овладее някой еврофонд, а после оставаха в забрава. Тази организация явно беше прясна-прясна. 

Даже вратата на стаичката за разпит беше като онези в щаб квартирите на ФБР по филмите, имаше си ключалка с цифрички и всичко – невиждан лукс за българската реалност. Все пак тук филми като „Под прикритие“ по отношение на локации, пък и сюжет, спокойно попадаха в графа научна фантастика. 

Ченгето закопча Бухала набързо за специално приспособление на масата, посъветва го да „сЕди мирен“ и изчезна. Бухала се зареди с търпение, а за забава започна да брои шумоизолиращите дупчици по синята плоскост на стената. Стигна едва до 237, преди вратата да се отвори.

Беше някакъв инспектор, но Бухала му се зарадва сякаш е на 9, а това е Дядо Коледа. Инспекторът беше облечен в блузка с надписи, която много се напъваше да е оригинална. Безуспешно. Главата му беше бръсната, но очевидно плешива. Погледът студен. Цялото му лице някак си сумтеше, даже без видимо да изразява емоция. Носеше куп разпечатани листа, които, като сядаше, разположи с лице към масата. 

Докато инспекторът се бореше с табакерата си към него се присъедини още един инспектор. Този беше слаб, с нос като пергел и някаква нетипична за професията топлина в очите. Оказа се, че Бухала се е объркал и всъщност това е било насмешка. На свой ред вторият инспектор трябваше да си извади цигара. После да си намери запалката. 

Да изчака първият да му даде огънче. После втори път, защото не успя добре да си запали. Накрая вече на Бухала му идеше да изкрещи „Давайте да даваме, ей!“. Знаеше обаче, че това няма да е добра идея. Вместо това се преструваше не просто на тъп, а на изключително невменяем. Роля, която през годините бе овладял до съвършенство.

Най-после полицаите бяха запалили цигарите, дръпнали по няколко пъти за драматичен ефект и бяха готови за представление. 

 - Я да видим сега какво имаме тука… - започна сцената плешивия.

 - Желязко Желязков, по прякор Бухала - отговори като идеалния зубър остроносия и погледна за одобрение другия. Явно му беше шеф. 

Тук плешивият разлисти максимално преиграно листата и отбеляза. 

 - Стар наш познайник, а?

 - Както казват колегите, „абонат“. - засмя се без да е смешно Носа.

 - И какво става сега, Желязко? Какво е това, бе?

Плешивия вдигна едно от хапчетата към Бухала и направи драматична пауза, сякаш очакваха да се разреве и да си признае като в „От местоспрестъплението“. Бухала го напуши смях. „Да, г-н Полицай, аз бях…Аз го направих…Моля, накажете ме. Заслужавам си го!“. 

Който и да ги пишеше тия неща, не разбираше едно основно нещо за престъпленията – те не бяха истински прегрешения. Законите бяха като правилата във футбола – някакви общи насоки, които да ни държат в рамки на терена. Ако в напъните си да вкараш гол, подсечеш няколко души, какво толкова – такава е играта. Също така никой не изпитваше вина. Може би понякога ти ставаше малко тъпо, както се чувстваше Бухала в момента, но чак пък вина… Пред кой точно трябваше да чувства разкаяние? Пред тея ли?

Тези полицаи явно бяха решили да го играят по краткия самоучител „Разпити за начинаещи“. Сега очакваше да почнат да хвърлят въдицата в посока, че някой го е изпял, а после да чакат той сам да се издаде. Бухала им отвръщаше с най-тъпата физиономия, на която беше способен без да се разсмее. 

Ако това прекалено подразнеше властите, щеше да обере надолу пърформънса. Засега обаче му се получаваше – те го гледаха с нещо средно между презрение и съчувствие. Спокойно щеше да успее да извърти всичко в класическия, добре познат сценарий тип „грешния човек на грешното място“. На български: „Не знам ко туй, бе бате, то така си беше“. 

 - Мисля, че му викат медимей...мейнимей ли…нещо си.

Полицаите се засмяха. Определено вече го смятаха за идиот.

Последваха няколко опознавателни въпроса-отговора, в които Бухала се обрисува като човек с неясен пакет в ръка, който са му казали да държи за известно време. 

 - Ами така някой ще ти каже да го хванеш за кура, ще го хванеш ли? - зададе особено резонен въпрос Плешо, докато Носа поклати клюн в знак на съгласие.

Бухала ги дари с най-объркания поглед, на който беше способен. Получи му се толкова добре, че в главата си чу как въображаема публика аплодира, а имагинерен хост произнася възторжено „… и наградата за най-добра мъжка роля отива при…Бухала!“. 

Шоуто обаче не беше свършило, тези двамата тепърва загряваха. Очертаваха се поне два часа разпит – Бухала, като опитен събеседник в точно такъв тип толкшоута, знаеше цялата програма. Тогава обаче двамата инспектори размениха няколко думи, които го изненадаха искренно:

 - Абе тоя не ми прилича на терорист.

 - Никак не мяза даже.

 - И с тия бонбони, кво ще направи?

 - Ще им гръмне главите.

Ченгетата се засмяха на тъпата си шега. Бухала толкова се изненада от ключовата дума „терорист“, че се издаде с физиономия. Опитните детективи хванаха реакцията, макар че мина за части от секундата.

 - Какво се блещиш? Не знаеш ли, че в извънредно положение се задейства антитерористичен протокол и проверяваме всяка ключова дума?

 - Какво ша знае? Гледай го че тука възмъжава пред очите ни. Най-големия бозайник са пратили да носи, то си личи.

 - Ами мойто момче…Честито, наигра се.

Двете ченгета за кратко потънаха в размисъл. Бухала си сглоби цялата история за секунди: кодовата дума за добра стока беше „бомба“. Явно при ситуации като сегашната интернета се сканираше за щяло и не щяло, сред всички рецидиви в регистрите. 

Сигнали „бомба“ бяха изскочили на сто места в неговите разговори. Много много много бомби. Достатъчно да докарат спец службите, антитерористичния отряд, корпуса за бързо реагиране или с каквито буквички там да се назоваваха точно тези фуражки. Дългата история къса – беше прецакан. Не казваха нищо за човека, така че може да го бяха изпуснали. Велизар имаше таланта да се слива с тълпата. 

Явно обаче едно парченце от пъзела не се връзваше на родната полиция. Плешо отново вдигна към лицето на Бухала пакета със синьото бонбонче.

 - Кажи само каква е тая щампа, че сме хванали бас.

Във всяка друга ситуация Бухала би си замълчал, защото да знае какво е нещото на таблетката, веднага хвърляше подозрение, че е бил наясно със съдържанието на пакета, а не просто куриер. В случая обаче беше въпрос на чест. Бухала искаше да се похвали и никой инстинкт за самосъхранение не можеше да спре гордостта, с която произнесе:

 - Коронавирус.

Двамата се спогледаха объркано. Бухала очакваше да се разсмеят. Не го направиха. Даже не се усмихнаха. Вместо това Плешо ядосано почука по плика.

 - Прилича на таралеж.

 - Син таралеж? - вдигна вежда Бухала.

 - И аз това му казах! - сви рамене Носа и добави – Ма той настояваше.

 - Нали имаше един син таралеж… Ей, детски филм имаше за него даже.

 - Аз не знам за син таралеж. Ти? 

 - Не ги ли знаеш анимациите? Един такъв дето прави фиу-фиу! - погледна ченгето с надежда Бухала да му подаде ключовата дума „Соник“. Бухала обаче му отговори с празнота на погледа, на която даже Джим Кери би завидял.

 - Не. Нямам телевизор.

 - Абе ти връзка с главния мозък нямаш, бе! Се тая! Не прилича на вирус.

 - Е, ти все едно знаеш как изглеждат вирусите. Те са невидими с просто око.

Бухала имаше много какво да каже по темата, но реши да не се меси в този проникновен, софистициран и високоинтелектуален разговор. Вместо това си замълча в комфорта на престорената си тъпота. Плешо оцени безхаберието му подобаващо и отсече.

 - Тука нищо повече няма да изкопаме… (изсумтя след пауза) Коронавирус!

Докато зъбните колелца в главата му се въртяха, за да поведат в следващата посока на разговора, изведнъж се чу странен звук от телефоните на двамата, едновременно. Стреснати, ченгетата извадиха апаратите си и с ужасени физиономии погледнаха към дисплеите. После скочиха като ужилени навън. Даже не казаха на Бухала какво да прави. Не че имаше много опции. Започна отново да брои дупките по стената.

После мина безкрайно много време. Толкова, че даже това с дупките се беше изтъркало.

Следващият път, когато видя човек в коридора пред вратата, той тичаше. Чуваха се викове, псувни, после още викове и още псувни и още повече викове, последвани от страшно много псувни. 

Накрая настъпи тишина.

Бухала не можеше да държи клепачите си отворени повече. Беше му пети, може би шести ден. И макар да беше почетен председател на Църквата на афтеристите на седмия ден, всичко си имаше граници. От силните емоции през последните няколко часа се беше изтощил допълнително, може да се каже адово. Батерията му отдавна беше на мигащ в червено надпис 0%. Затова, измърморвайки ругатня с намесени женски органи на близки роднини, Бухала припадна.

Събуди се, когато експлозия разтресе сградата. Лампите бяха угаснали и всичко се случваше при пълен мрак. Ударната вълна разклати стените, лампериите изпукаха, стъклата с подрънкване се разтрепериха. Нещо, някъде падна и се счупи. Бухала беше отворил очи и се озърташе в паника. Нямаше представа къде се намира, затова стигна до най-логичното заключение: че е умрял и гори в ада. После обаче усети как ръката му е закачена с белезник за тръба в масата и спомени един след друг нахлуха в главата му.

Нямаше представа колко време е спал, но по Сахара усещането в устата, можеше да се закълне, че не е пил течности от векове. Също така, ако вярваше на влагата в гащите си, се беше напикал. В момента даже не можеше да регистрира това като проблем. Беше достигнал до ниво на пресъхналост като след най-тежкия фестивал. 

Дотолкова, че мисълта за вода надделяваше над паниката в мрака и тъпото усещане в ръката му. Беше чувал, че от продължителен престой в белезници, можеш да получиш перманентно увреждане на нервните окончания. Преди да се стигне дотам обаче, трябваше да приеме една много по-осезаема вероятност. Нещо ужасно се случваше със света навън, а той беше закопчан за маса в странно полицейско управление. 

Идеше му да изкрещи, но имаше сили само да почне да си мърмори сам. Спретна си кратък рикапс на ситуацията, в която се намираше, оцветен с безкрайно много псувни, но това не направи нещата по-розови. Даже напротив – ако позицията на тялото го позволяваше, Бухала би си ударил главата в масата, поне няколко пъти, за чисто драматичен ефект. 

Усещаше тялото си съсухрено, а кожата на лицето - залепнала за скулите. Успяваше за секунда да се фокусира над това прослушване на тялото, но след това подобното на делириум състояние го придърпваше обратно в замъгления си пухест облак. Сякаш в просъница, със свободната си ръка Бухала прокара пръсти под тишърта си, усещайки стърчащи ребра. 

Веднага се сети за документалните филми с кадри от Африка. Това обаче му даде най-добрата възможна идея. Беше отслабнал, затова с всичка сила задърпа ръката си, обнадежден, че ще се измъкне. Това не се случи. Цялото упражнение единствено го накара да изквичи от болка. 

Опипа белезниците с другата си ръка и установи, че е доста далеч от търсената цел. Дори да приложеше нечовешка сила, толкова че да разкъсаше месото си от напъване, пак нямаше да се случи. Пречеха му нещо като два сантиметра плът. Тогава на Бухала му хрумна, че ще трябва да си счупи палеца.

Решения като това не са най-лесните за взимане, при каквито и да били обстоятелства. Даже и най-отчаяната ситуация оставяше в себе си минимален процент надежда. Нещо, за което да се вкопчиш, вместо да започнеш да мислиш как точно да си прекършиш костта, за да се освободиш.

Паднаха още няколко бомби в далечината, преди Бухала да приеме, че трябва да направи немислимото. 

Гладът и жаждата вече го бяха докарали до толкова трипирано състояние, че си говореше сам като сменяше езиците. Не за първи път водеше диалог със самия себе си, случваше се редовно. При моменти на особено напрежение в него се оформяха две личности – едната беше печеното му аз, по-отворената му, корава същност, която взимаше контрол. 

Започваше да спасява другата му половинка, която естествено се обясняваше като женичка и трепереше, някак посрано. Разговорите бяха от типа на „Копеле, виж в какво ни забърка!“, с някоя псувня тук-там, за допълване красотата на изказа. В случая обаче нещата се бяха изродили до неподозирани висоти - лошото му аз беше придобило гласа на демон, който ревеше с тембъра на детметъл вокалист. Звучеше като нещо не от този свят. 

Сякаш някаква висша сила даваше заповед на Бухала да си счупи пръста. Този вътрешен демон нямаше лице, само гърлен глас, който караше дори загубилото му почти всякакви усещания тяло да изтръпне от ужас. Бухала опита всичко, бореше се като ранено животно, за да изкърти от болтовете на пода стола, на който седеше. 

После да откачи тръбата. После отново напъна ръката си, сякаш за тези няколко часа щеше да е свалил още 10 кила. Накрая демоничният глас му даде инструкции какво трябва да направи. Изкрещя ги с всичка сила.

 - Опъни го добре. Опъни палеца, копеленце тъпо! Изпъни го! Стига си ревал!

През това време сякаш другата, простосмъртната половина на Бухала се гърчеше, опитваше да се съпротивлява.

 - Не! Недей! Някой ще дойде!

 - Никой няма да дойде, копеле тъпо! Лайнарче насрано! Стегни се бе! Стига си ревал като женка! Льольо! Нищо добро няма в мрака! Нищо добро!

При изричането на тази фраза на глас, сякаш бе произнесена магия. Колкото Бухала не беше поставял на съмнение факта, че е единственият човек в сградата, така изведнъж започна да усеща странно присъствие. Целият се сгърчи от потреперване. Страхът го сграбчи за шията. После стисна зъби, разрева се от ярост преди още да е започнал и, издавайки отвратителен вик, натисна с всичка сила пръста си.

Болката беше ужасяваща, но нищо повече не се случи. Бяла светлина проблесна за миг пред очите му, изгарящо страдание се разля за секунда по всички нервни окончания, но пръстът не се счупи. Бухала се подготви за втори опит, този път притискайки с другия показалец ръката си отдолу. Отново нададе вик и вложи цялата си енергия в това движение. 

Болката запулсира, поравно силна и в двете ръце – едната от опъване, другата от разтегляне, а в главата му тези два епицентъра на мъка се сляха. Сякаш прескочи волтова дъга. Отекна пукане. Палецът му увисна настрани. Болка със сила на ритник го плесна през лицето, свивайки в контракция цялото му тяло. 

Отне му доста минути рев и агония да се съвземе. 

После обаче адреналина и някакви естествени обезболяващи вещества бяха взели превес, защото всичко си дойде на мястото. Мозъкът му рязко получи прояснение. С помощта на свободната си ръка намести болезнената пулсираща маса в основата на китката си, после дръпна сякаш вече нямаше какво да губи и в следващата секунда се усети да лежи по гръб на пода. Изправи се, залитна и падна отново. 

Кръвното му беше ниско, мускулите му атрофирали, а болката повсеместна. Накрая събра сили и започна да се придвижва с влачене. С опипване намери вратата в абсолютния мрак и я бутна. Учудващо, тя се отвори – беше с електрическа ключалка, така че спирането на тока реално бе освободило релетата на всички врати в сградата. Бухала продължи да се прокрадва по коридорите, бавно прокарвайки ръка по стената. 

Там усети и безжизненото тяло. Естествено първо се стресна и изпищя. После се върна към трупа, напипа косата му, спусна се надолу по врата. Ужасяващ мрак изпита при докосването на кожата – сякаш пипаше студена, изсъхнала кал. Пръстите му се придвижиха по шевовете и достигнаха до нещо с обла форма в кожен калъф. Измъкна го, налучка бутона и светлина обля лицето пред него. Беше полицаят с физиономия на счетоводител, вече с лице изкривено в агония. 

Бухала свали снопа на фенерчето надолу и откри причината за смъртта – огромна дупка като от пушка в областта на корема, от която на топка стърчаха червата му. Би повърнал от гледката, но нямаше какво. Вместо това се овладя и потърси кобура на ченгето. За негова изненада вместо „Макаров“ намери Глок, при това 17-ка. 

Щеше да свърши работа. Прибра го в панталона си, който вече му падаше и се събираше по краката му. Наложи се да сложи копчето през една от гайките за колана, нещо като импровизирано стесняване. Бухала вдигна фенера и видя коридори пълни с тела, хвърчащи листове навсякъде, разпилени мебели. Изглеждаше сякаш ударната вълна от бомбите е минала без да одраска стените. 

Не искаше да знае какво е причинило целия този демидж. Трябваше просто да избяга нанякъде. Каквото и да го чакаше отвън, беше по-добре от това да е затворен като плъх. Не и преди да се залепи под автомата за вода в коридора и да натисне синьото кранче, разбира се. Знаеше, че не трябва да пие много наведнъж, затова застана с отворена уста, изкриви механизма напред и остави водата да се лее. 

Това най-после му върна силите.

Щеше да намери и храна. Засега обаче не можеше даже да мисли по темата. С всички трупове наоколо не е като да имаше апетит. За щастие от експерименти с носа нямаше обоняние, но беше сигурен че вони на скотобойна. Започна да търси изхода по коридорите и се почувства като в зациклило ниво на електронна игра – всички са мъртви, но не знаеш откъде да продължиш напред.

Тогава видя в края на коридора чифт светещи очи. Застина, а краката му се разтрепериха. Размит сноп светлина хвърляше дотам, където се намираше чудовището, а то изрева толкова яростно, че Бухала изпусна фенерчето и се сви в очакване на смъртта. Нищо не се случи. Вместо това, все така в далечината, се чуваше учестено дишане, сякаш дебелак качва стълбище. 

Бухала взе фенера и го насочи в посока на звука. Черната топка косми с огромни оголени зъби си беше все така там. Сега обаче Бухала разбра защо – съществото се намираше от вътрешната страна на клетката, онова преходно помещение в типичните управления, което беше стъпката между трамвая и килията. Изпълнен с любопитство, Бухала запристъпва към решетките, треперещ от първичен страх, но също така обсебен от идеята да види отблизо какво точно е това. 

Животното не приличаше на нищо, с което се беше сблъсквал досега, даже на нищо от зоопарка или от Nat Geo Wild – беше огромно, черно с наситеността на синтетична материя и космато като кукерска маска. Ръмженето му се беше стопило до бучащ звук, който звучеше като субуферен тест и караше врата на Бухала да потрепва през секунда. 

Въпреки това с бавни, премерени крачки той се приближи до съществото. Достатъчно, за да види електрик дрехите на другия арестант накъсани в клетката на ситни лентички. Това толкова го стъписа, че за секунда се спря. Достатъчно, за да профучи огромната опъната лапа с дълги като ками нокти на милиметри от носа му. Бухала се метна назад с инстинкт за оцеляване на нинджа, после се претърколи и се затича надалеч, прескачайки без да гледа в краката си труповете. 

От раз налучка парадния вход на това иначе толкова тайно управление. Бутна немаркирана врата и се озова на улицата, където адът се беше качил на Земята: покривите около него горяха, огромен кратер зееше по-надолу по улицата, а тела пръснати като мъртви мушици, бяха залепнали по всички стени. 

Бухала застина и се зачуди дали да не си тегли куршума тук и сега. 

Просто да се приключи с всичко. Чак тогава осъзна, че има пистолет в джоба си. Не му беше хрумнало да го използва срещу чудовището, толкова неадекватно течеше мисловния процес на забилия му мозък. Гласът на Демона обаче взе ситуацията в собствени ръце – изрева му да отвори най-близката кола. Нямаше нужда да му повтаря, всяка секунда, прекарана в тези окъпани от пламъци и покрити с мъртви, разчленени тела улици, го караше да иска да избяга някъде по-далече. 

Под едно дърво, малко над хълма до църквата в Бистрица, беше закопал в метална кутия 10 000 долара. Беше го направил по съвет на Зарко, човекът който винаги се оказваше прав. В миг на пиянско откровение макито му беше теглило лекция със специален урок по темата как дори добре да живееш, един ден трябва да бягаш. Тогава парите ти не трябва да са у вас, защото там те чакат лошите. 

Трябва да са някъде достатъчно близо, но достатъчно далеч и задължително на сигурно. Реши, че може да се довери на Бога да му пази малкото имане – все пак той го беше създал такъв. Затова се спря на църквата. В сегашната ситуация изглеждаше сякаш парите вече нямат значение, но пък не беше излишно да ги има. Първо обаче трябваше да си намери кола. 

След кратко подтичване по улицата стигна до едно старо чероки, което изглеждаше сякаш може и да не запали. С доста напъни успя. Глокът влезе в употреба – първо да счупи стъклото, после да изкърти пластмасата около волана, накрая за малко да изпразни пълнителя в радиото, когато се вбеси, че не може да намери едно кабелче, с което да даде на късо ISO буксата. 

За щастие в жабката намери куп боклуци, от които събра два кламера. Всичко това с една ръка. Таралясникът запали с кашлица на стар пушач, а оглушителен статичен шум се пусна по радиото. Този път Бухала го удари с приклада на пистолета и музиката замлъкна завинаги. Потегли по улиците, първо внимателно, после набра скорост, опитвайки се да заобикаля труповете. 

Накрая разбра, че това е невъзможно и започна да мисли за всяко подскачане на колата като за минаване по бабуна. Мина през доста бабуни. Накъдето и да се обърнеше, имаше купища съборени коли, разпиляни тела, пушещи кратери или димящи угаснали пожари. Улиците бяха празни. Призрачни. Лишени от живот. Единственото движение бяха отломки, разнасяни от вятъра и спорадични пламъци тук-там. 

Стигна до Цариградско шосе и набра скорост сред руини от двете му страни. Чак сега Бухала осъзна, че експлозиите, които чуваше са били бомбардировки. Прозрението не му донесе нищо, само регистрира тази информация. Май всички възможни бушони в главата му вече бяха изгорели и не можеше да регистрира емоции. От време на време поглеждаше грозно увисналия си палец и се чудеше защо не изпитва болка. Всъщност не искаше да знае. Добре си беше и така.

В една от преките в Изток малко преди 4 километър видя обърнат камион с консерви, разпилени по улицата. Изпита импулс да завърти волана и да скочи направо през моста, толкова беше обезумял за храна. Но вместо това просто направи обратен завой през четирите празни ленти и мина напряко през мантинелите.

Слезе от колата, оглеждайки се като сурикат, после сграбчи колкото успя консерви в ръце и се прибра обратно. Изяде три броя русенсо варено, преди стомахът му да вдигне табелката „стоп“. После му стана лошо. Полежа малко без мисъл в главата. После му стана хубаво. Отново имаше сили. Припомни си плана и натисна газта до ламарината… Само за да се озове пред коли, натрупани една до друга като в автоморга. 

Нямаше как да се обърка, защото фаровете им бяха отдавна изгаснали, а сенките вътре не даваха признаци на живот. Изглеждаше сякаш половин милион автомобила са се задръстили в една фатална финална тапа на изхода от София, а после хората вътре вкупом са умрели, като по команда. 

Бухала огледа няколко редици с фенерче през стъклата и му беше достатъчно – колите до една бяха пълни с всевъзможни хора във всевъзможни пози, но с една и съща физиономия на лицето: тотална агония. 

Той осъзна, че рязко трябва да преразгледа плановете си за живота. Колоната коли стигаше до хоризонта и по никакъв начин не вещаеше спасение. Градът зад гърба му също никакси не го привличаше. Доста обосновано предположение беше, че няма шанс да стигне с кола където и да било. Вместо това той се обърна назад и видя жълтия силует на Цариградски комплекс. 

В друга ситуация би измислил шега по темата. В момента просто искаше да се скрие в първата дупка, която се изпречи на пътя му. Затова запали старата бричка за още едно кръгче и се стовари пред най-близкия вход. Понечи да разбие вратата с глока, но после се замисли, че не е лошо да си остави някаква елементарна защита. Вместо това освободи двата кламера от запалването на джипа и с малко ръчкане успя да отвори секретната брава. Още не беше за изхвърляне, имаше умения.

Повтори процедурата при вратата за гаража. Планът му беше да намери някоя кола и да поспи вътре, преди да измисли какво да прави. Или това, или да се навре в някой апартамент, но ключалките там бяха доста по-сложни, плюс това не знаеше какво ще завари. Беше му писнало от трупове. За секунда съществото от полицейското управление изрева в главата му и отново го накара да потрепне целия. Определено не искаше да се среща пак и с него.

Единствената кола в гаража беше някаква синя хонда, от тези модерните, дето вече не им знаеше буквичките даже. Засили се да я отваря, но усети, че просто нямаше сили да се разправя с електронни заключвания и прочие путки майни. Приливът на енергия се беше изчерпал, така че вече се движеше на много, много тъжен автопилот. Трябваше да легне, където и да е. Просто веднага.

Затова и брезентовото покривало в една от клетките му се стори като реклама за петзвезден хотел.

Бухала остави внимателно трите консерви русенско варено, които носеше със себе си. Подпря на тях глока. После нави брезента на няколко пласта, за да създаде поне визуална илюзия за легло и се строполи отгоре му, като протегна ръка навън и умело се опашкули. 

Захърка начаса, сякаш нищо никъде по никакъв начин не го дебнеше.

Умората в този конкретен случай беше по-силна от страха.

Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.