ЕПИЗОД 13: ПРИЗРАЧНА ГОРА В СРЕДАТА НА НИЩОТО

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Точно този микробус мерцедес вито беше минал през много. 

Негов първи собственик бе училището Брилянтмон в Лозана, Швейцария. Един от най-старите пансиони в света, основан през далечната 1882. Административният съвет там, единодушно одобри поръчката на чисто новата V-класа, при дебюта ѝ на пазара през 1996. При това с големия двигател и доста изискан луксозен кожен салон.

Рисков фактор, който от Брилянтмон не бяха преценили, бе българският екип при градинарите. Четирите момчета, без особено замисляне, предпочетоха да изоставят тревните части, в полза на това да откраднат колата. Избутаха мерцедеса по черен път в близката гора, където на спокойствие разкачиха имобилайзера и алармата, издълбаха с бормашина заключения волан и потеглиха като запалиха двигателя с мост от жички на клемореда и стартера.

Веднъж пресякъл границата, мерджана за кратко се озова в лапите на Пепи Пеликана – един от първите престъпни босове, който оцени предимствата на това да имаш мобилен офис.  Срещуположните седалки на витото позволяваха гледане тежко очи в очи – идеално за точно този бизнес. 

Не една и две работни срещи за преразпределяне и преструктуриране на материални блага в родината се бяха състояли между допълнително блиндираните прозорци на колата. Няколко оргии, също. Сгъваемите масички, разбира се, не останаха неизползвани за редене на най-чистия кокаин, някога преминавал границите на републиката.

Пеликана, както името му подсказваше, беше алчен параноик, който макар и своеобразен визионер, не притежаваше силата на характера да реализира концепциите си. Оказа се, че дори бронирани стъкла не могат да те опазят, ако някой много ти е вдигнал мерника. 

Когато полицията го намери със свалени гащи, прорезна рана в областта на стомаха и няколко литра загуба на кръв в канавката до още работещата кола, официалното разследване заключи, че става  дума за самоубийство. Упорит слух обаче обикаляше в средите – тайната страст на боса били травеститите и за разчистване на сметките, именно такъв поръчков убиец използвали, недоволни от действията му страни. 

Известно време след това мерцедеса прекара в паркинга на академията в Симеоново, където се бяха понатрупали несортирани автомобили от различни полицейски акции.

Оказа се, че в процеса на преструктуриране и компютъризиране, документите са се загубили някъде по трасето. Отделът отговорен за грешката обвини „Проблем 2000“. Предприемчив служител видя поле за изява и успя да измъкне колата с помощта на малка сума и голяма услуга за връщане. 

После витото прекара старта на милениума в двор, пълен с таратайки до селска къща в Горубляне, който носеше гръмкото име „Автокъща Славея“. Беше оставено на консигнация, но рязко стана движим имот на собственика, след като полицаят неочаквано престана да съществува заради скарване с пристрастения му към хероина син. 

Сам по себе си Бай Цецо, баща на въпросната Славея и човек с лоша репутация даже в средите с най-лоша репутация, натрупа огромен дълг с аванси за странични бизнеси и се наложи да се раздели с труда на живота си. Славея срещна любовта и замина за Дубай, преди това да стане модерно. 

Пловдивски предприемач се сдоби с всички мерцедеси от автокъщата и започна един по един да им търси собственици. Витото се оказа най-трудно за развързване – интериор на S-класа, скрит във външност на бабешки микробус, кой знае защо не се харчеше в Града на айляка. Липсата на опция за газова уредба също се явяваше проблем.

За късмет на търговеца, дойде поредната вълна на българския рап и местната сцена рязко се съживи. Една от най-горещите хипхоп звезди се влюби в буса, най-вече заради бекстейдж опциите, които коженият салон предлагаше. Плюс това голямото V на капака съвпадаше с негова буква в името, 100% знак сигнал за покупка от страна на вселената. 

Следващите две години витото беше турбус за безброй участия. Колекцията от петна по седалките покри пълния спектър от секрети, които човешкото тяло отделяше. Също така лошата поддръжка и шофирането стил служебна кола започваше да си казва думата и иначе сглобеният да оцелее и в най-тежките условия на планетата германец, започна да вие, скърца и стене като винтоверт от Алиекспрес.

Рязка промяна в свободата на рап звездата постави имотите, проектите и колите му в застой. Мерцедесът остана паркиран в недовършения хотел с огромна статуя на Исус и офис на последния етаж, снабден с прозорец за гледане вътре в басейна. Под нивото на водата. Предполагаше се, че там ще се плацикат мацки, а няма да гнездят щъркели, както неминуемо стана в последствие. 

Когато рапърът излезе от почивка, се оказа, че колата е изчезнала – намериха единствено брезента, с който бусът беше заземен, хвърлен отстрани. Без никой от семейството да знае, братовчедът на втория мъж на доведената сестра на майката на децата на рапъра беше откраднал колата във фатално завършил опит да влезе в наркобизнеса. За него, не за колата. 

Следващите години мерцедесът прекара като работен кон за нуждите на криминалната спедиция, с пренабити номера и напълно нова сервизна история, разбира се. Бусът на хартия пътуваше като шатъл за англичани към Слънчев Бряг, но на практика обаче бе винаги празeн. Ако не броим тайниците в двойния под. 

Поне шофьорът Манол обичаше тази кола и се грижеше за нея като собствена.

За съжаление, когато кризата срина бизнеса с недвижими имоти и хората от Острова се опариха неведнъж на Балканите, чартърите също рязко секнаха. Партитата съвсем. Манол получи витото като своеобразен коледен бонус, а ловната му дружинка не можеше да е по-щастлива. 

Офроуд периода на мерцедеса му донесе по-високо окачване, ролбар и стълбичка на багажника, водеща към сгъваема мини палатка на покрива. Или както Манол я наричаше, когато оставяше останалите на нивото на земята – „моята резиденция“. 

Единствената щета, която излетите с цел изтребление на диви животни взеха, бяха седалките. Въпреки опитите да намалят пораженията със стелки и покривала, естествената кожа, по това време вече над 20 годишна, беше, както е терминът при майсторите, „съвсем взела-дала“.

Тина не знаеше нищо от цялата тази вълнуваща история, докато се возеше с нос забит в стъклото, пистолет в ръката и пръст на спусъка.

Сиви силуети се сменяха като в някаква арт инсталация през процепите на металните капаци пред очите й като по-скоро я напрягаха, отколкото забавляваха. Въпреки това всичко беше по-добре от тягостното мълчание вътре в микробуса.

Лъчо и Желязко бяха намерили витото при претърсването на квартала. Седеше и ги чакаше със сменени консумативи и пълен до горе резервоар, готово за потегляне. Както се казваше в старите реклами на коли „Палиш и караш“. Обикновено при тези точно автомобили обаче ситуацията беше „плащаш и плачеш“.

Всеки от малката им групичка беше се екипирал за евентуалната битка - приличаха на войници с пълно бойно снаряжение. Най-вече Майро и Димитри, за които имаше правилния размер от всичко в склада на магазина. Единият беше с маска на Айрън Мен, другият на Кайло Рен. Един до друг изглеждаха като някакъв безумен кросоувър епизод или даже меме.

Останалите трябваше да импровизират с екипировката.

Тина беше заложила на ярка каска за велосипедисти и черни дишащи материи по цялото тяло – каквото и зло да се изпречеше, вече беше готова за него. Подлакътниците и наколенките също ѝ даваха известно спокойствие.

Най-много от целия си сървайвъл аутфит се гордееше с начина, по който успя да закрепи радиото на баба си, някога портативно ВЕФче, сега реликва, тежаща близо половин кило. Лента от сак препасваше гърдите ѝ, вързана за транзистора в двата му края, а колекцията от оръжия беше изложена в пространството между дръжката и бутоните му. 

Последните часове на подготовка бяха изчистили и последните остатъци на емоции и без това на ръба на роботизираното съзнание на Тина. Оцеляването окончателно бе взело превес.

Когато Лъчо в момент на умопомрачение се опита да обърне властта в лагера им, Тина осъзна, че нямаше сила която да я спре. Беше готова да убива, да ръга с ножа, да размахва мачете и бейзболна бухалка с пирони към всичко, което се изправи на пътя ѝ. 

В тази връзка, тя имаше допълнение към колекцията си с оръжия – чук с двойка ножици залепени с гафер отстрани. Ако през последните дни беше научила нещо, то беше, че с гафер можеш да поправиш всичко. Ако не успяваш – значи не използваш достатъчно гафер.

Същото важеше и живота. С усилия можеш да направиш чудеса. Ако нищо не се получи, след като се напънеш до макс, изпотиш се целият и жили, избият от челото ти, сякаш си любимият певец на червените бабички по време на коледен концерт, значи не буташ в правилната посока.

На този свят посоката е най-важната величина на едно пътуване, с много по-съществено значение от мощността, теглото и скоростта.

В момента бусът им се движеше бавно, но изключително концентрирано между руините на столицата. Сред подобренията, които момчетата бяха направили по возилото беше стена от фарове, която създаваше минимална видимост за управлението на тази крепост на колела. Имаше също заварени метални плаки по прозорците, а селскостопанска оградна мрежа добавяше допълнителна защита за целия корпус на автомобила. Или пък даваше възможност на уродите да се вкопчат с нокти в тях. Предстоеше да разберат.

Най-важната екстра на колата бе монтирана под сгъваемата палатка на покрива и представляваше миниатюрна версия на ултразвуковия кучегон, който Лъчо и Желязко бяха изобретили при сателитната чиния. Този разполагаше с доста по-скромната антена от 35 сантиметра, но към нея беше закачен 1000W усилвател за кола и генератор на електрически трептения, който Желязко сглоби след много запояване и унищожаването на половината техника в раздел „Битова електроника“ на магазина.

Не се престрашиха да си правят експерименти с прикованите в безкраен лууп като онлайн видео уроди на паркинга.

Вместо това Лъчо и Желязко ги обезвредиха с дръжка за огромен осмоъгълен плажен чадър. Заострената част, предвидена да влиза в пясъка, проникна без усилие в черепа на чудовищата и след секунди те приритаха с по една последна конвулсия, преди да занулят завинаги.

Оказа се, че черепите им всъщност не са изобщо чак толкова дебели – просто издутата, огромна глава, покрита с козина е почти невъзможна за уцелване. Най-добрата точка за поразяване всъщност беше при прицелване между ⅓ и  ⅔ на гръдния кош, малко зад линията на лапата, с която се предполага, че ще те атакуват. 

Откриха всичко това по-трудния начин.

Най-най-трудния начин.

Извършиха аутопсия.

Всъщност Лъчо свърши тежката част като човекът с най-корав стомах – той бавно и методично разпори едно от телата на уродите, докато останалите по настояване на Аглая погребаха с мини багер другото същество в една от пукнатините на паркинга. 

Тина наблюдаваше с отвращение как Лъчо чевръсто разчленява урода. Беше облечен в костюм с качулка и PVC покритие, защото според доклад от последните активни дни на полицията, кръвта на съществата беше силно заразна.

В края на процедурата този участък от паркинга приличаше на клип на 90-тарска дет метъл банда – карантии разпръснати навсякъде, докато човек в жълто, оплискано с кръв облекло продължава да работи съсредоточено със своя сатър. 

Оказа се, че Лъчо бил предпочитаният колач на прасе в Паталеница и околията. Напълно заслужено. Докато го гледаше хипнотизирано отстрани, Тина се сети за Грегор Клегейн – Планината от Game of Thrones. Заради лекотата, с която върти огромния нож. Ако насилието я възбуждаше, тя щеше направо да се подмокри.

Тина обаче беше по-скоро фенка на Джон Сноу. 

Харесваше мъже с интересни лица, тъжни очи и сериозни, както казват на Запад, мами ишус. На Балканите този феномен се описваше доста по-звучно с „майката си ебали“. Не буквално, ментално.

Компромисът в борбата за власт между нея и Лъчо беше той да кара колата. След като загуби опита за вот на недоверие в нейното лидерство с нула гласове в своя подкрепа, ченгето доста събра перките. Пък и честно казано кой беше по-добра опция зад волана? Абстинентният бухал, кифлата въздухарка или двете деца-идиотчета? 

Желязко се возеше на пасажерското място или както му викаха по филмите – шотгън. Тина беше ходила на студентска бригада в Кейп Код, Масачузетс, където покрай няколко важни житейски урока и доста парти прозрения, научи етимологията на въпросния израз, който децата във всички филми крещят преди да влязат в семейната кола. Някога, по времето на Дивия Запад, в дилижанса е имало две позиции – шофьор, с юзди в ръка, и охрана, с пушка на скута. В случай, че нещо лошо изскочи от мрака.

Желязко дебнеше неизвестно с туптящо сърце и два калашника пред гърдите. 

Единственият човек, който сякаш си беше забравил бойната физиономия вкъщи беше Аглая. Дали заради синината, която упорито не си отиваше от лицето ѝ, или заради страхът от неизвестното, инфлуенсърката изглеждаше сякаш е загубила 10 000 фолоуъра. 

Тя беше човешка версия  на намръщеното емоджи с отворена уста – жълто лице, малки ококорени очи, изражение на чумерене, повдигнати вежди и отворена от ужас уста.

Тина осъзна, че моментът в който Аглая временно се прости с красотата си, цялото ѝ самочувствие се беше раздробило на малки парченца. Като добавим към това и кошмара, който всички изживяваха на дневна база и кататонията ѝ ставаше напълно обяснима.

При всички случаи Тина си сложи бележка на жълто лепящо листче в главата да стои далече от Аглая и линията на огъня ѝ. Не можеше да разчита на нея при проблем, това беше ясно, но можеше да е сигурна, че тя ще създаде такъв. При първата критична ситуация.

В компанията имаха и човек на легло – бащата на Желязко, който Тина познаваше като герой извън кадър от далечното минало, в което двамата излизаха. Не беше добър човек, поне ако се вярваше на разказите на сина му. Но пък и с отроче, което не носи вкъщи нищо освен разочарование, даже индийски бог би загубил вътрешния си дзен. 

Господин Михайлов беше все така на легло, едва отваряше очи, а после гледаше безмълвно с укор всички присъстващи. Все още не беше проронил и дума, но като го направеше, почти сигурно беше, че вътре ще са намесени полови органи и близки роднини.

След безкрайно спускане по празното като главите им Цариградско шосе със скорост не по-висока от 15 км/ч, най-после завиха в посока детелината на Телевизионната кула. 

Логиката беше проста: вместо да си играят на шикалки с някакви дребни метални съоръжения, те щяха да застанат на върха на света, ретранслаторът на ретранслаторите - кула „София“, главният ТВ стълб на България. Разположена насред Борисовата градина, на 595 метра надморска височина със собствен ръст от впечатляващите 106 метра, разделени на 14 етажа и 3 платформи, това чудо на техниката беше еквивалента на червената рокля с гол гръб в модата – нямаше по-силно оръжие от нея.

Тина осъзнаваше, че концепцията, която следваха беше да застрелят комар с базука, но пък кое е по-добре – безсмислени опити или една мисия, която гарантирано да свърши работата.

Като проджект мениджър Тина се интересуваше единствено и само от крайния резултат.

Улиците бяха безлюдни, така че Лъчо просто зави на 45 градуса и спря микробуса пред централния вход. После всички зачакаха. Чак сега Тина осъзна, че никой не е говорил с никого в продължение на целия път. Може би даже на целия ден. 

Откакто на една от белите дъски в конферентната зала при офис зоната на хипермаркета начертаха плана за действие, всеки заби нос в земята и заора в собствените си идеи, касаещи личното му, персонално оцеляване. 

Толкова било лесно значи – помисли си Тина и отбеляза как липсата на разсейваща информация помага на всички хора да са концентрирани на макс и в горната граница на КПД-то си. 

Както едва след месец без алкохол усещаш проясняването на съзнанието, така и чак сега липсата на социални режи почваше да се усеща в колективния им детокс. Важен детайл на всички зомби филми беше тълпа от хора, които да отричат апокалипсиса. Шегата беше на техен гръб. Или за сметка на оцелелите, все още не беше ясно.

За Тина битката с алкохола в момента беше много по-тежкото стражение. Всяка една секунда, при всяко спречкване с Желязко или някой от останалите рандъми в живота ѝ, тя сякаш се мултиплицираше. Едната Тина оставаше корава и отдадена на борбата си с порока. Другата, значително по-глупавата и лекомислена нейна версия, отиваше на щанда с рома и започваше да се налива със Sailor Jerry. 

За късмет на имагинерната Тина, реалната виждаше последиците от цялото това изпускане, затова тази версия на паралелно измерение никога не се случваше. Но цената, която плащаше в битката с дърпащата я към дъното дълбока същност, не беше просто епична – беше изтощителна, постоянна, непрестанна и като цяло нестихваща. 

Това беше нейният персонален Сезифов камък, който всяка една секунда трябваше да бута нагоре, само за да се върне обратно, мачкайки цялото ѝ същество по пътя си.

В момента би ударила с удоволствие един шот йегер. Ей така, за кураж.

Вместо това се налагаше съвършенно трезва да заеме отбранителна позиция, за да прикрива ударната група, състояща се от Лъчо и Желязко, която трябваше да се изкачи до върха на Телевизионната кула, за да опита да засече координатите от повтарящото се радиосъобщение на оцелелите. 

Тина всеки път се смееше като се сетеше, че точно тези двамата дебили се оказаха изгубени в житейския си път братовчеди, които не само се бяха озовали от двете страни на закона - бяха в различните краища на всяка скала за измерване, противоположни деления на съществуващите уреди, взаимоизключващи се цветове на лакмуса. 

Сякаш гледаш лемур и анаконда да превземат Антарктика. Което пък, само по себе си, не беше лоша идея за анимационен филм.

Лъчо тръгна самоуверено навътре, докато Желязко се спря, замисли, после се върна и целуна Тина със страст на тийнейджър пред тръгващ автобуса. Тя потрепери цялата от някаква странна тръпка, която явно страхът и отчаянието бяха събудили. В подобни ситуации мозъкът беше готов да се вкопчи във всяка сламка, даже тази на Желязко.

Обичам те, нали знаеш – каза той, леко засрамен от признанието, а после изтича нагоре по стълбите.

Тина така и не му отговори. Ако трябваше да каже нещо от сърце, щеше да е не повече от „Мерси“.

Когато гърчавото, леко гротескно прегърбено тяло се скри в мрака на сградата, Тина усети, че колкото и да му се дразнеше, ако нещо се случеше с него, тъпакът щеше да ѝ липсва. Даже леко се притесни за него.

После направи като всяка силна жена - стегна се и почна да си върши работата.

Тина разположи армията си, така както се редят пионките на шах или фигурките в StarCraft. Не че играеше някое от двете, просто имаше някаква представа за композицията в главата си. 

Асансьорите не работеха, така че двамата братовчеди имаха да изкачат 14 етажа. Това щеше да отнеме време. Макар че зад високата ограда на кулата привидно нищо не се случваше, като един истински интуитивен пълководец, Тина искаше да засили защитата си. 

Аглая беше най-слабата фигура на картата ѝ, затова получи позицията непосредствено пред входа. Ако уродите стигнеха до нея, явно всичко беше вече приключило отдавна.

Майро и Димитри държаха двата фланга. Тина се надяваше от електронните игри да са закачили елементарно усещане как се води битка. Или поне, ако калашниците почнат да подскачат в ръцете им, да не се изпозастрелят един друг.

Самата Тина взе позиция на козирката над партера. Така можеше да спазва дистанция и да следи от високо всичко, което се случва. Беше се въоръжила и с няколко гранати. От една страна се надяваше да не се стигне до използването им. От друга, едно гласче вътре в нея, крещеше за екшън.

Тина не обичаше да има прекалено много свободно време, защото това я караше да мисли.

Особено в местности, обградени от призрачна гора в средата на нищото.

Следващите минути се проточиха в часове, се проточиха в дни, се сляха в месеци и се усетиха като години. Тина не обичаше да чака в безтегловност като сега. Нищо не зависише от нея, а тя имаше правило да не попада в ситуации, където е безгласна буква. Това я правеше добър шеф и не толкова добър човек. Също така имаше правило да не мисли какво мислят за нея другите.

Правилата обаче вече не бяха това което са. 

Тина имаше и правило да не мисли за Желязко, нито да го нарича Бухала, но точно сега нямаше да има нищо против това момче да развее криле и да изплува като жар птица от тъмните коридори на телевизионната кула.

Тина не можеше да чака повече. Скочи долу от козирката, за да провери какво се случва с войската ѝ. Само, за да открие Аглая в истерия. Без причина. Просто цялата омазана в сълзи и сополи, тресяща се като изключително луд човек. Последваха прегръдки, държане за ръчичка, успокояваници и прочие не-армейски процедури. 

За късмет на Тина тази срамна сцената не продължи прекалено дълго. Чуха се стъпки надолу по стълбите и Аглая рязко се овладя и взе в ръце. 

Тина много добре знаеше каква бе вълшебната предпоставка за това. Като всяка разглезена малка принцеса, тя ревеше пред мъже само със задна мисъл. Този номер минаваше определен брой пъти. А в случая, нямаше смисъл да си хаби многострадалната магия за тоя дето духа.

Кагато Желязко се показа на вратата, Тина го прегърна спонтанно. Дали защото изрече онези думи (макар и да не ѝ пукаше за тях) или защото часовете чакане в сумрака си казваха думата, но Тина съвсем искрено се радваше да го види.

Лъчо я изгледа кисело, после отбеляза с безумния си диалект, че всичко е ток и жици. Пресоли манджата съвсем, когато показа знака за хеви метъл и накара Тина леко да повърне вътрешно. Единственият ток и жици, които Лъчо заслужаваше беше шокъра ѝ, при това право в топките. Още малко му оставаше преди да я вбеси съвсем!

За първи път в историята поне двамата имбецили бяха успели да свършат работата като хората – без никакви инциденти, използвайки масивната метална конструкция, те бяха засекли съобщението на Оцелелите. Лъчо държеше координатите в ръцете си.

Желязко пък все така се беше вкопчил в нея. Тина се опита да се измъкне, но той не я пусна, което рязко ѝ напомни защо всъщност генерално не го харесваше.

Тина пробва отново да спре облизването на врата, бъркането в сутиена или каквато там пубертетска дейност се въртеше в главата на Желязко. Той разбра посланието. Също така не пропусна случая да я нарече по онзи дебилен начин от едно време.

Тина получи поредния ярък проблясък от миналото – Желязко редовно пускаше “The Number of the Beast” на Iron Maiden, за да се подиграва с прякорите, които сам ѝ беше измислил - Желязната Лейди и Звяра. Горкият пич даже не подозираше, че между Маргарет Татчър и средновековния уред за мъчения връзка просто не съществуваше.

Описанието на Оцелелите включваше GPS координати, което изключваше да е записано напоследък – със спирането на тока си отидоха и мрежите. Сателитите останаха в историята, почти като палтата от туид и динозаврите.

Лъчо, за разлика от типичният тъпанар, какъвто всъщност беше като държание, можеше да изчисли точката по градуси, минути и секунди, каквото се оказа, че всъщност цифричките на координатите представляват.

Този път пътуването беше като телепортация. 

Всички бяха превъзбудени и енергията на победата се усещаше в буса. Някой започна да пее „We are the champions” и много скоро целият безумен цирк на колела, със всичките Майровци и Димитрита и Аглаи и Лъчовци и Тини и Бухали вече скандираше с пълно гърло, до последното избучаване.

Винаги, когато се пее в хор, някой изпуска момента, в който песента свършва. 

Този път това беше Тина, която изви гласец смело и високо, точно преди всички да застинат. Гласът ѝ от тон премина в лек писък. После замлъкна.

Намираха се пред „Александър Невски“, а куполите на катедралата се скриваха в лилави облаци надвиснали тежко над хоризонта. Не това, обаче беше привлякло вниманието на всички в колата. На огромно, набързо сглобено приспособление, напомнящо сцена за открит концерт, от металните рамки и фермата за прожектори, висяха въжета, към всяко от които имаше прикачено по едно тяло в черно расо. 

Табела от картон на врата обясняваше символиката на убийството с различен, издраскан сякаш от първолак надпис: „няма бог“, „исус не ни спаси“, „той ни мрази сички“, „господ не е българин“. 

Нещо, в гледката на висши свещеници, провесени пред Храм паметника, което потискаше на вътрешночовешко ниво, без значение степента на религиозност. Пътуването продължи в мъртвешка тишина. Само Желязко казваше като по-скучна версия на гласчето от мобилната навигация наляво и надясно, докато Лъчо беше зает да надзърта към пътя през процепите на арматурата.

Оказа се, че двамата роднини, които помежду си имах мозък, колкото на нормален човек, бяха объркали посоката при разчитането на картата. Наложи се да направят странно кръгче, което ги заведе право до странен строеж в близост до Парка Заимов.

Всички се залепиха по прозорците, докато се бореха с опитите да разгадаят случващото се.

Започнаха да прехвърчат теории. След това един глас разцепи мрака:

 - Метрото бе, тапани с тапаните! Тва е трета линия на метрото!

Това разбира се беше гласът на Майор Михайлов. Тина се замисли дали да не се обиди от тона и отношението му, но точно тогава се чу онзи високочестотен писък и всички застинаха с ужас изписан на лицата си.

Хичкок е казал, че страхът идва от чакането да гръмне пистолета, не от самият звук. Тук точно се беше объркал. Когато от всевъзможни страни заизскачаха уроди, засилвайки се към буса, всички вътре вкупом изкрещяха.

После тътенът на метала, огъващ се под напъна на стотиците лапи, зъби и нокти, заглуши писъците.

Мерцедесът започна да се огъва на като полицейска кола под напъна на тълпа от протестиращи. Напред-назад, нагоре-надолу, усукване встрани, пречупване с трясък на осите и политане през оградата на строежа – всичко се случи толкова бързо, че никой не успя да го осъзнае, докато вече не беше късно. 

Витото застина за секунда в средата на въздуха. Миг разтеглен до слоу-мо от адреналина. После отново се върна в реална сорост и се превъртя над четиридесет пъти, финиширайки феноменалния си плонж в кафявата локва на недовършените основи. 

Арматурните железа пробиха дупка в една от страните, пропускайки всеки един от тях на милиметри. После вода започна с бясна скорост да се пълни в купето. 

Тина се окопити първа – започна да блъска предното стъкло, за да се измъкнат оттам, но бронята действително вършеше работа. Нищо не помръдна. Междувременно всички се бореха за живота си, докато вода се плискаше почти до нивото на брадичките им. 

Майро търсеше Димитри. 

Лъчо и Желязко бяха обединили усилия и блъскаха с крака по вратата, която изглеждаше непоклатима като приближаващата се коса на смъртта.

Когато пантите подадоха, водата навлезе с такава сила, че моментално разшири отвора, отнасяйки всичко по пътя си като разцепи буса на съставни части. Преди да усети какво се случва, Тина се въртеше във водопад, който като хипнотична спирала поглъщаше всичко по пътя си. Останалите бяха до нея, протегнали ръце, но прекалено далече, за да я достигнат.

Течението водеше към каналите, които гладно ги погълнаха. Последното нещо, което Тина видя беше огромна решетка, в която се блъсна и загуби съзнание.

Тина отвори очи и после ги отвори отново, защото наоколо имаше само тъмнина и непрогледен мрак. Разтърка с пръсти клепачите си, но това нищо не промени. Беше в свят с нулева светлина. Изцяло черно, накъде и да се обърнеш. По-лошото беше, че отсъстваха и звуците.

Сърцето на Тина започна да бие лудо.

 - Мъртва ли съм? Не, не искам да сме умрели! Страх ме е!

Започна да повтаря тя с усещането, че го прави наум. Оказа се, че греши. Друг глас се чу в далечината.

 - Тина?

Тя се ослуша, затаила дъх в паника.

 - Аз съм бе!

Тина знаеше вече кое беше „бе“-то и се зачуди дали смъртта не беше по приемлива алтернатива.

 - Къде си?

Дали да не взема да си мълча – зачуди се Тина, но после усети хладен повей, който накара кръвта във вените ѝ да застине на място. 

 - Тук! Тук! Не те виждам? – изпищя Тина преди здравият разум да продължи да поставя под съмнение действията ѝ.

 - Идам. – заповяда с уникално софистицирания си изказ Лъчо.

Тина зачака и много скоро усети кълбо от странна енергия да се приближава към нея. Може би беше Лъчо. А може би си внушаваше. 

Дали беше възможно да си говори сама? Или пък да е в чистилището? Или пък просто да е умряла и това да са последните секунди на мозъка ѝ преди да дойде светлината, тунела, ярките цветове и всички мъртви роднини, махащи с ръка да отиде при тях?

 - Опа – чу тя почти в лицето си и леко изпищя.

 - Няма, няма – аз съм. – успокои я Лъчо.

 - Аз точно, защото си ти, изпищях – измърмори Тина, после добави: 

 - Какво става?

 - Не знам – каза Лъчо и по тона му този път наистина не знаеше. 

Леденият вятър отново мина през термодрехите на Тина като остър нож през диня в Интернет видео. Явно температурите бяха екстремни, защото сноубордистката ѝ екипировка гарантирано пазеше от ексцесии до 5 градуса по Целзий. 

 - Къде си? – прошепна Тина сякаш гласът ѝ можеше да привлече нещо лошо.

 - Тук – отговори Лъчо почти в ухото ѝ.

Тина се притисна в него като съвсем естествена реакция. Тялото му беше топло, стегнато, мускулесто, а ръцете му за секунда я обгърнаха от всички страни. Изведнъж цялото ѝ притеснение се загуби в това докосване. 

Има феномен наречен глад на кожата, който се наблюдаваше в първите седмици на пандемията, когато хората отказваха да се докосват от страх за заразяване с коронавирус. През последните седмици, всеки път когато Желязко я докоснеше, тялото ѝ потрепваше сякаш я полазват мравки.

Ръцете на Лъчо имаха толкова правилен допир, че кожата буквално се разтапяше под пръстите му. 

Преди да разбере какво се случва, тя го придърпа към себе си и започна да го целува. После с търсещи ръце започна да се бори с шортите му, възбудена както никога преди. След миг дрехите им бяха изчезнали, а голите им тела се сляха в едно. Тина изстена от проникването и започна да се движи леко, с магическо, сюреално темпо. 

Изведнъж се чу звук, който двамата познаваха добре - грухтене на урод, който си проправяше бавно път към тях, плискайки вода навсякъде. 

Звукът на крийпваща смърт кой защо възбуди Тина и тя започна да се мята върху Лъчо сякаш няма утре. Той свърши секунда по-късно и двамата се вкопчиха един в друг като двойка заблудени души в средата на изгубена магистрала в очакване на колата, която ще ги прегази.

Тогава се разнесоха изстрелите. 

Прескачаща светлина на мощен фенер, искри на попадения по камъните, призрачни сенки, свистене на рикошети, вопли от болка на чудовището се сляха в една симфония на унищожението, където финалът ескалира с картечен откос, от упор в челото на урода или поне така излеждаше, когато за секунда четината му проблесна пред огнени езици. 

Звярът изгрухтя за последно и се строполи. 

Кръгът се приближи до косматото мъртво туловище като ъгъла на светлината пусна върху стената проекция стил старото лого на анимациите в „Часът на Уорнър“. Само дето тазманийският дявол беше нетипично полегнал настрани, разпорен от куршуми 47 калибър.

 - Маминката му ебах, ей! – доволно изкрещя Желязко някъде в мрака, а светлината на прожектора започна да търси Тина и Лъчо сред празното каменно пространство.

Най-после ги откри и освети като спотлайт на сценичен прожектор. Тина се изчерви. Чувстваше се гузна и омърсена. Едва секунда преди това беше успяла да закопчае последната презрамка на дрехата си. Стреснато погледна до себе си, където Лъчо с мръсен от търкалянето през калта анцунг, гледаше  сякаш нищо не се е случило.

Нищо не се е случило! – изкрещя сама на себе си Тина, а вика ѝ сякаш отекна като ехо вътре в главата. Толкова празна се чувстваше.

Докато мислите прескачаха и се въртяха вътре в нея като хамстер на МДМА в клетка, Желязко се беше материализирал на една ръка разстояние. Понечи да я целуне.

 - Бейби… - започна той, а тя го спря с думите:

 - Мръсна съм.

 - Споко, аз също…

И преди да успее да направи каквото и да е било, той вече беше с устни върху нейните, в целувка, която тя не желаеше, но също така не можеше да откаже. 

Тина даде най-силното си актьорско майсторство в това изпълнение. Без да иска обаче отвори очи и видя Лъчо, който ги гледаше отстрани. 

Не казваше нищо, но в случая нямаше и нужда нещо да бъде казано.

Тишината остана толкова силна в тяхната компания, че се чуваше как с тътен капките се разбиваха в локвите. 

Желязко водеше с фенера напред, Тина се държеше за неговата ръка, Лъчо за нейната. За да не се загубят в криволичещите коридори на тъмнината, не по други причини.

Надве-натри Желязко им беше обяснил, че Аглая с децата и баща му, натоварен в количка, бяха тръгнали по коридорите, като оставяха бележи след себе си с жълт тебешир. Стрелки, които водеха по следите им. Като старовремската игра на стражари и апаши. 

Стигнаха до коридор, маркиран с удивителна. Напъхаха се вътре. Беше толкова тясно, че се налагаше да се движат в индийска нишка. Нямаше опция за докосване с ръце. Почти нямаше опция за дишане.

Накрая стеснението беше толкова голямо, че Желязко едва успя да се провре. 

Тина го последва като непривична за нея клаустрофобия се обади за тези петдесетина сантиметра, докато беше обградена отвсякъде с камъни, във вътрешността на скалата.

От другия край проблена светлина.

Озоваха се в огромно помещение – в единия край имаше стотици запалени свещи, в другия нещо, което в сенките приличаше на танк. Черни чували оформени като холна гарнитура, явно служеха за мебелировка. Имаше и маса, на която гордо се извисяваше mp3 плейър, свързан към кабелите на огромен самоделен радио трасмитър. 

Тина се досети, че това беше съобщението на Оцелелите. Не беше ясно как тази машинка беше свързана с антена, за да разпръсква посланието във вълните над София, но явно това беше инсталацията. Нямаше съмнение.

С тебешира от стрелките, довели ги дотук, на стената беше изписано: 

„Връщаме се след 5 минути“.

Тина, Лъчо и Желязко се спогледаха. 

После без да каже нищо Тина се строполи на един от чувалите, запали си от свещ, напук на суеверието и си дръпна дълбоко от цигарата. 

Единственото, което успя да измърмори беше:

 - Тази година просто няма край!

Междувременно мъж в бяла престилка изтича превъзбудено до началника си, който в съвсем друга част на града, отпиваше от кафето си със спомен за живота преди. 

 - Професор Кара… - започна помощникът, но бе спрян с жест.

 - Да или не? – тежко и някак шефски натърти бялата престилка в отговор, на което получи ентусиазиран отговор с кимане.

Секунди по-късно той вече тичаше по коридора, разсънен с ефект, на който нито едно кафе в Млечния път не бе способно.

Завеждащият проекта се спря пред блиндираното стъкло с дебелина като за акули, което отделяше уредите от лабораторията. Отвътре го гледаше младо създание, чудесен екземпляр с дълъг афгански черен косъм, което не изпускаше от поглед новодошлите. Асистентите тихичко си шушукаха, докато той направи няколко предпазливи крачки към зоната със съществото. 

Зъбите на урода леко се заголиха.

Стойката му стана напрегната.

Някак гърлено, дълбоко, изпод всичките тонове козина, от гръдния му кош дойде грачещ глас:

 - Къде съм? – попита чудовището.

Това накара професора да се усмихне самодоволно. Разнесоха се аплодисменти. Той изчака да стихнат, намести тежко очилата си на носа и чак тогава се поклони. 

Доста работа по проекта оставаше, преди да се възгордее и самозабрави. Но първата стъпка беше вече направена.

КРАЙ НА ПЪРВИ СЕЗОН

Очаквайте продължение...


Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.