ЕПИЗОД 12: СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ И СТРОГО МЪМРЕНЕ

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Лъчо рядко изпитваше тъга. Вродената му темерутщина го предпазваше от емоциите, които объркваха живота на толкова много хора. Светът не беше турска сапунка. Затова и той нямаше сълзи за проливане. „Какво? Къде? Кога?“, това бяха въпросите в главата му. Никога „Защо“. Много рядко и само от любопитство „Как“. 

Всички други думи обикновено бяха дрънкане без смисъл. 

И въпреки това, когато видя тялото на чичо си Мишо, свито на пода, безжизнено, с изпити до череп скули, сгърчени рамене и ръце тънки като точилка с висящо тесто за пица по нея, завързан с дебело въже и затиснат с чушкопеци, нещо в него се пречупи и преди да осъзнае какво прави, вече ревеше с пълно гърло неразбираеми въпроси към висшето космическо съзнание, масово наричано накратко Бог. Повечето бяха абстрактни и доста обвинителни. 

Майката на Господ също беше намесена, макар в конкретната ситуация, тя да нямаше нищо общо.

Когато установи, че макар и слабо, дишане съществуваше, Лъчо извади пистолета си и опита да екзекутира на място двете малки гаменчета, които бяха извършители на злодеянието.

За негова изненада пред дулото на пистолета застана братовчед му Желязко. Беше опит да го спре, но за малко да получи сърце разбито със олово. Лъчо го мразеше достатъчно, за да натисне спусъка. Даже да изпита удоволствие от това. 

Главата му никога не заздравя напълно от онази детска играчка, с която Желязко го беше блъскал до 78 шева. Без Лъчо да осъзнава напълно, мозъкът му също така и не се възстанови от тази детската травма. И въпреки всичко, не можеше да го застреля просто ей така. 

Бяха кръв. А кръв на кръвта не се пролива. Освен, ако не са намесени много пари или руса мацка със слаб морал.

Това го беше научила полицейската статистика – най-правилният справочник за живота.

Сега, докато гледаше Чичо Мишо, все така безжизнен, но вече върху надуваемо легло в складовата база със закачена във вената му система, върху импровизирана стойка от закачалка, гневът отново се надигаше на пресекулки в гърдите. 

Лицето му се зачерви, ръцете се свиха в юмруци и през съзнанието му мина бърза, силно концентрирана псувня към всичко и всеки -  от сътворението, през средновековието, та чак до конкретната секунда на тази реалност.

Лъчо се опитваше да приеме ситуацията, но не беше лесно. 

Михаил Михайлов, основно вдъхновение в живота му и модел за подражание с таен блян един ден да го настигне, ако може задмине, лежеше пред очите му, смален до жалки човешки останки, сякаш кадър от филм за концлагер. 

Колко ли време на система са необходими да презаредиш толкова много дни глад? Дали се случваше като при телефоните и електронните игри?

Нямаше към кого да зададе въпроса си, защото всички тук бяха гарантирано по-глупави от него. Поне Лъчо така го усещаше.

И все пак, истинското чудо беше факт - Чичо Мишо е жив. Старият стар майор явно нямаше намерение да се даде просто ей така. Колкото и обаче да се напъваше с позитивизъм, в мислите му се въртяха само извадени очи с прът и набити на кол детски глави. Лъчо вътрешно отправяше обвинение към малките нещастници за всичко объркало крехкото статукво на компанията им през последните няколко часа. Също така го вербализираше външно с псувни и закани.

Не ставаше дума само за изтезанието и опита за убийство на любимия му чичо. 

В момента Лъчо имаше още един гигантски проблем. И за тяхно съжаление, двете малки лекета отново бяха свързани с него.

Той вече не можеше да погледне лицето на Аглая. 

Отокът бе превърнал скулата ѝ в нещо от касетка с ужаси на „Тандем видео“. Можеше спокойно да участва в „Стар Трек“, „Вавилон 5“ или „Бойна звезда: Галактика“ без необходимост от маска, нито пък грим с простетика. Аглая имаше повече цветове на бузата си от знамето на гейовете. Беше най-големият кошмар на всеки балкански мъж – лице, върху което не можеш да свършиш.

За късмет на Лъчо, вратът също я болеше, така че трудно повдигаше глава и контактът очи в очи бе труден, до невъзможен

Това, което той забеляза, бе че изведнъж рязко започна да изпитва затруднения в общуването си с нея. Първо и основно – не искаше да общува с нея.

Гласът ѝ беше писклив и изнервящ, а тонът - дразнещо императивен. Или както Лъчо би ги описал „крякащо чихуахуа“ и „яко юркане“. Също така фактът, че говореше леко на мьеко досега бе минавал някъде покрай ушите на Лъчо. Вече чуваше единствено и само това. В Паталеница може да бяха всякакви, но поне бяха корави копелета и говореха подобаващо.

Лъчо игнорира „въй чоек“ и „слабей раутата“. Но моментът, в който Аглая произнесе магическите думи „дънчено яке“, беше последната капка в океана от тъга между тях.

Лъчо получи трайна и окончателна антиерекция.

И понеже не можеше да си го изкара на нея, трябваше да насочи гнева и енергията си някъде другаде. За целта му помогна един магически брой на списание „Паралели“, който намери сред купищата пожълтели вестници в апартамента на Чичо Мишо.

Корицата беше с Парис Хилтън, омотана с кабел на микрофон, чисто гола и най-палавото изражение на света. Погледът ѝ казваше „все ми е тая“, но устните ѝ мълвяха „постави кура си тук“. 

Или поне това се разиграваше в главата на Лъчо. Той знаеше какво има вътре в списанието – статия със заглавие „Принцесата на скандала“ с плакат на средна страница, който той до болка в тестисите добре познаваше: русата сексбомба с розова рокличка, услужливо събрана тук и там, на длани и колене в зелената трева.

Това беше най-секси материала на Парисчето, както Лъчо галено в я наричаше в главата си. Той така и не беше гледал прословутото ѝ порно. Беше го търсил в замунда, но вместо него си свали някаква тъпотия на име Midnight in Paris, уж комедия. Не го разсмя нито веднъж.

За сметка на това плакатчето свърши работа. По точно той свърши работа с плакатчето в най-далечната тоалетна на етажа.

Лъчо рядко изпитваше гузност след мастурбация, но това беше един от тези случаи. 

За да изчисти цялата палитра от гадни емоции, които като плесен пускаха разклонение след разклонение в душата му, Лъчо реши да търси справедливост.

Като компромисен вариант Майро и Димитри, тез две дребни недоразумения на природата, бяха заключени в складово помещение. Това беше уговорката между него и Желязко, който напук на всяка житейска логика се беше застъпил за живота им, макар този на собствения му баща да висеше на косъм. Двамата ги бяха използвали да пренесат целия арсенал на Чичо Мишо като мулета, обратно в Базовия лагер, както в главата си Лъчо бе започнал да нарича хипермаркета.

По целия път Желязко и Лъчо влачеха Майора през ръцете си, сякаш беше онзи умрелия от стария филм за някакъв уикенд.

Лъчо беше загубил и двамата си родители, затова изпитваше някакво желание да се вкопчи в тази сламка на съществуването и да драпа за спасяването на Чичо Мишо. Надали би направил същото за някой от останалите наоколо обаче.

Така наречените Майро и Димитри бяха престъпници, рецидивисти, петно в бъдещето на нацията. Те бяха плевели, които заслужаваха изкореняване и Лъчо с удоволствие щеше да свърши нелеката задача по ликвидирането им.

За съжаление в свят, в който всеки носи оръжие на кръста си, демокрацията е единствената опция. 

Властта му като представител на реда беше незначителна. Можеше да стреля по-добре от всички присъстващи и със сигурност да надделее над Желязко в ръкопашен бой, но общо взето дотам се простираха предимствата му.

Въпреки че се опитваше да не мисли в тази посока, Лъчо имаше в главата си селектирани оръжия, с които би желал да убие всеки от присъстващите в магазина:

  • Майро и Димитри – изстрел в сърцето и контролен в главата
  • Желязко – моторна резачка
  • Тина – къса кама в сънната артерия
  • Аглая – найлонова торбичка на главата.

Или както тя самата би я нарекла „найлонка“.

Засега мислеше да се концентрира над първите двама в списъка. 

Според тяхната версия Аглая атакувала с хладно оръжие малките им миши очички. Според нейната – бяха се опитали да я застрелят като куче. Истината беше някъде по средата. При всички случаи обаче Лъчо не може да оправдае удар с приклад в лицето на гаджето си като правилна мярка за неутрализиране. Вече трудно успяваше да удържи импулса да влезе в стаичката и зад него стъкленото прозорче на вратата да проблесне четири пъти.

Аварийното осветление все още работеше в магазина макар и на намалена мощност. Антената пазеше целия периметър от уроди. Имаха тонове храна и разнообразие от консерви.

В моменти на охолство и презадоволеност като този, честта и абстрактните емоции взимаха превес над здравия разум.

Лъчо имаше нужда да се разсее – в тази златна клетка на всеки ъгъл го чакаха потенциални негативни емоции като братовчед садист, гадже досадница или чичо, който бере душа в епицентъра на цялата тази лудост.

Излезе навън и направи немислимото. Запали си цигара.

Не беше извършвал подобна чутовна глупост от годините преди академията. Сега обаче нещо разклати иначе бетонената фондация на съзнанието му. Нещо през последните дни му беше подсказало, че може би във Вселената все пак няма смисъл. Или поне не е такъв, на какъвто той се беше надявал. 

Дали Желязко нямаше да се окаже прав? Дали наистина не сме просто частици, които серат в безкрая? Или каквото там му беше обяснявал като малки веднъж.

Доста нетипичен въпрос за Лъчо, който така накара лампичката на харда му да запремигва ожесточено, че не усети как към него се приближи Тина.

Изникна от нищото, като призрак и, съвсем подобаващо, с жилетка, развята зад гърба си, като плащ от ектоплазма. Всеки друг би трепнал. Лъчо само я регистрира, дръпна си от цигарата и се загледа към хоризонта.

Тина обаче явно беше решила да си общуват. Приближи се и с усмивка тип озъбка, посегна към него с думите:

 - Мога ли да те измуфтя една? Какво пушиш?

Лъчо с усмивка подаде кутията и опита да се пошегува:

 - Ма моля ти са, заповядай. Авантакис – гръцките цигари.

Тина не оцени хумора му. Вместо това се нацупи дотолкова, че се зачуди дали изобщо да вземе цигарата. Лъчо я подкани настоятелно.

 - Айде, де. Земи си. Не съм стипция.

 Тина се изсмя. После се засрами леко от себе си.

 - Извинявай…тая дума.

 - Значи стиснат.

 - Сетих се какво значи…просто… ебати термина, честно.

Лъчо беше свикнал да му се подиграват за начина на говорене. Повечето барети бяха от крайните квартали на София и забележките им нерядко бяха безжалостни. Шамарите също.

В случая му стана една идея по-тъпо, защото Тина имаше напращели под жилетката гърди и също така липсата на оток на лицето със сигурност я превръщаше в Мис Нов Свят.

 - Ти откъде си?

 - Оттук.

 - Откъде оттука? От Жълтите павета?

 - Близо. Жълтите блокчета ей там. Иначе съм от Надежда.

 - Не съм ходил. Как е?

 - Супер е. Затова се махнах, щото е мега яко.

Лъчо нямаше умен отговор на това. Нямаше даже и тъп отговор. Нямаше никакъв отговор. Затова помълча, помълча, помълча и после още малко помълча.

Тина първа разчупи неловкостта на тишината.

 - Не си от приказливите, а?

Лъчо сви рамене.

 - Оти да каканижа кат кокошките?

Тина отново се засмя лекичко. Лъчо не искаше да знае защо.

Някъде в далечината под светлината на мъждукащото контролно осветление на сателитната чиния, двата повалени урода се тресяха все така неуморно в мозъчен шок от звуковите вълни. Бяха минали доста дни, но те още имаха енергия, достатъчна да захрани половин град, ако ги затвориш в гигантска клетка за хамстер и оставиш да въртят.

 - Тия гадости май никога не умират, а?

 - Те са паразит. Ползват човешкото като саксия, растат вътре в нас. 

 - Нещо като хост?

 - А?

 - Де да знам, как се казва… Организмът, дето вируса го ползва?

 - Гостоприемник?

 - Доста тъпо звучи, сигурно е това. И какво става после?

Лъчо се зачуди дали да продължи. Тина усети колебанието му.

 - Не искаш да ми кажеш ли?

 - Секретна информация е.

Тина изпуфтя.

 - Батеее…. Ти изобщо имаш ли връзка с главния мозък? Светът се разпада тука на съставни части, а ти се притесняваш, че ще ми разкажеш какво точно представляват големите грозни неща, които ни убиват? Верно ли? Сериозно? Какво ще стане точно? Ще те накажат със строго мъмрене ли?

Лъчо изпуфтя. 

 - Добре, добре…Ей, тия софиянките кат почнете да нареждате се не спирате – кат мисирка се напиня, баче!

Той се опита да си събере мислите в главата под тежкия, леко укоряващ поглед на Тина. Чувстваше се като на открит урок в даскало, когато кмета на селото беше решил да дойде със засукан мустак в класната стая.

 - Значи, цялата далавера е такава… Вируса е във въздуха, микроскопски частици, не се виждат с просто око.

 - Откъде е дошъл?

 - Никой не знае. Идва отнякъде, лети там в космоса, ебеш ли го. Обаче стига до Земята и влиза в атмосферата. После почва да се множи. Яко се множи.

 - Секси… И после?

 - После като се е размножил в атмосферата ни поръсва нас. Влиза във всички – едните умират с кашлица…

 - Тази част я помня, новините бяха пълни с репортажи.

 - Другите са такива като нас – дишат си го и нъцки.

 - А тези…

Тина посочи с глава към уродите, по чието трептене можеше да се сверява часовник като с кварцов кристал.

 - Ами някои се превръщат в това. Получихме доклад от отдела, че се развива отвътре…едно такова се едно цъфти, надува се в тебе… После такива косми избиват навън и …ей такова става.

 - Какво дар слово, истински поет. – измърмори Тина, но остана замислена. После добави:

 - А бомбандировките? Какво беше всичко това?

 - Армията.

 - В смисъл…нашата?

 - Опитаха се да потушат евентуално ядро на зараза. Изпълняваха протокол „Тунджа 13“ – „Действия при паранормалност и извънземни нарушители на въздушното поле“. Най-близко като план, което имахме до това, дето се случваше.

 - Има протокол за извънземни? По важен въпрос: искаш да ми кажеш, че сме без ток, вода и храна, защото армията се опита да бомбандира вирус? Абе всичките силови части…Вие малоумни ли сте, бе?

Лъчо се замисли. Така формулирано не звучеше особено логично, но може би тая Тина просто го извърташе по някакъв засукан начин. С приказките на висшистките трябваше да се внимава, майка му го беше предупредила за това.

 - Предпазвахме родината.

Тина изимитира аплодисменти без звук. После хвърли цигарата си и решително влезе вътре.

Лъчо остана да изпуши още една, а гледката на потрепващата в далечината точка козина, кой знае защо го успокояваше.

Когато се прибра в магазина се озова насред своеобразен семеен съвет.

Тина, Желязко и Аглая бяха събрали столове в кръг, като по американските филми. За негов ужас на два от тях видя лицата на дразнещите, невъзпитани улични хлапаци. 

Братовчед му тъкмо наместваше едно място, явно преназначено за него.

 - Моля, моля, заповядайте – пусна най-мазнярската си усмивка Желязко.

Лъчо се спря за секунда – Чичо Мишо и „Изкуството на войната“ го бяха научили да не впуска в битки, които се случват в теснини. Освен, ако не успееш да завземеш терена пръв и не го охраняваш строго, очаквайки идването на врага. В случая обаче, бе изпреварен от друга войска. Проходът беше добре охраняван и нямаше как да нападне. 

Предпочете да не влиза в тази засада. Вместо това атакува отчаяно, все така прав.

 - Какво става тука? Какви са тези пресконференции?

 - Няма медии, така че няма как да е конференция. – поправи го Тина, после започна да говори с онези нейни сложни думи, от които Лъчо не разбираше и половината:

 - Не знам защо явно на мен се пада тежката чест да поведа този конверсейшън. Така…приятели, виждате какво е положението – страдаме от липса на организейшън скилс, нашите рисурсес са ограничени, така че трябва ин ени кейс да се подготвим за експлорейшън, така че аз имам следната адженда – записала съм си…

Тина извади лист и химикал, което накара Лъчо да свие очи изнервено – беше си направила труда да намери пособия за писане, а идваше да проси от него цигари. 

Той проследи с поглед останалите в тълпата, за да види какви са настроенията. Аглая изглеждаше отегчена, Желязко зяпаше Тина в краката, а малките не сваляха поглед от самия Лъчо. С инстинкт на тренирано ченге, той отбеляза, че се намираха далече от всички възможни оръжия – щеше да им отнеме поне няколко метра тичане, за да се доберат до нещо огнестрелно. 

Дотогава щеше да ги е направил на решето, при това с т-образна стрелкова позиция и правилно поместена под приклада ръка, като по образец.

 - Готова съм. Значи първа точка в плана ми е контакт с Оцелелите, това са…

 - Всички знаем кои са. Казват се Оцелелите. Давай нататък! – измърмори Желязко, на което Тина отвърна с кисел, гарантиращ липса на секс поглед.

 - Как се движим по този параграф? – зададе въпроса си като лоша ръководителка на проект тя.

Желязко направи физиономия на объркан ленивец.

 - Антената е заета да ни пази гъзовете от уроди. Няма какво да…

 - Значи никак. – прекъсна го хладно и маркира с чавка в списъка си тя.

 - Ма какво е това? Народен съд ли някакъв? – възнегодува Желязко и после допълни изказването си със сочна псувня.

 - Не, Желязко. Това е народно събрание. Даже технически погледнато е Велико народно събрание, защото променяме конституцията!

Аглая излезе от унеса и се заоглежда като бебе коала. От всички думи в последното изречение разбра само „велико“, но не виждаше нищо чак толкова яко, към което то да се отнася. Междувременно тъпото дете попита още по-тъпото нещо тъпо. 

Лъчо почваше да се изнервя сериозно. Все по-трудно намираше сили да стиска зъби, докато Тина минаваше съвсем с стилистиката на бюрократична институция, през списъка с предложенията си.

 - Аз съм краля на Новия свят! – заяви Лъчо и застана в героична поза от Римска статуя.

Тина го погледна с толкова увиснало чене, че реакцията ѝ предизвика потиснат кикот в хлапетата. Аглая също беше като ударена с мокър парцал - в нейния случай, изключително неправилна физиономия. Даже Желязко беше в ступор. Няколко мухи също се загледаха и за секунда забравиха да махат с криле. 

Толкова шокиращо и не на място беше включването на Лъчо.

 - Моля?! – каза Тина с тон, който в други години щеше да я превърне в Интернет феномен.

 - Чу ме. Обявявам се за владетел на хипермаркета. Сам. Това е мое царство. Казах!

Всички се изхилиха дружно. Като на стендъп комедия, шегата на Лъчо беше накарала съзнанията им да се слеят в едно. Само дето той не излъчваше даже една елементарна частица хумор. Беше съвършено сериозен и убеден в думите си.

 - Какви ги дрънкаш? – все така не разбираше Тина.

 - Кой те направи шеф? – попита с ледено спокойствие Лъчо.

Тина за секунда се притесни. После зае леко отбранителна позиция.

 - Никой, просто някой трябва да действа и…

 - Щом ти си шеф, аз съм цар! Това е моя свят. Аз го управлявам. Със силна ръка. Ще наложа закона!

Желязко изпуфтя, вече спираше да му е забавно, гледаше разтревожено.

 - Е, кой е с мене? Кой е готов да превърнем този магазин в наш град…държава…а?

Лъчо огледа всички очаквателно. Тина захапа паузата с настървение на питбул.

 - Айде? Нека да гласуваме. Кой е да останем тук и кой е да тръгнем нанякъде?

Лъчо погледна психопатски.

 - Аз знам какво има навън, а вие – представа си нямате.

Това жегна дори Тина дълбоко в малката душичка. Лъчо усети как притеснението ѝ започва да се оформя в главата и разлива по вените.

Желязко не издържа и измрънка:

 - Абе вие луди ли сте бе…Какво сега? Избори ли ше правим? Дейба мама…

Тина хвърли тетрадката по земята, за да подчертае думите си.

 - Да! Трябва да решим какво да направим!

 - То избора е като между шамар по едната и по другата буза! Вие сте чисто луди и двамата. – изхили се Желязко, но Тина не даде шанс да се разсеят и за секунда.

 - Трябва да решим кой ще взима решенията…Още сега!

Лъчо се изсмя презрително. Беше сигурен, че Аглая ще тръгне с него, а Желязко му беше кръв. Също така дори самата Тина щеше да размисли като усети накъде духа вятъра. 

Нещо му подсказваше, че скоро всички ще играят по свирката му.

Лъчо се изхили самодоволно. Неговият час беше дошъл.

Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.