ЕПИЗОД 11: ЗЛОУМИШЛЕНИ ДЕЙСТВИЯ И ЕКСПЛОЗИВНА ПСИХОПАТИЯ

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Бухала ненавиждаше мълчанието. В неговите среди то винаги беше знак за приближаващо нещастие. Или по-лошо – за фатална грешка, от която вече няма връщане назад.

Всеки път, когато глъчката утихнеше, някой някого някъде дебнеше. Някой някого бе обидил. Нещо от мрака, бе изплувало на повърхността. Всеки път след мълчание, нещо се случваше.

Истинското щастие за Бухала беше в безвремието, в бездействието, в липсата на екшън.

Резултатът от всяко напрегнато очакване никога не беше ясен, но гарантирано не беше приятен. Можеше да е просто фалшива тревога с отдъхване, затишие пред буря, но също така тишината да завърши с вадене на кирливи ризи, пистолети или ножове. Веднъж едни братя даже така се сбиха, че се наложи да чистят стъкла, да подкупват съседи, а после цяла нощ да копаят две дупки в гората.

Няма нищо по-тъжно от това да въртиш лопата в продължение на 4 часа под светлината на мъждукащо фенерче, заради грешни думи разменени на грешното количество химични субстанции. 

Бухала беше свикнал да настръхва в очакване всеки път, когато настанеше тишина. 

Затова и в момента бе напълно нащрек, с две ръце върху пистолета си.

За да е още по-абсурдна ситуацията, целият бе увит в лист алуминиева изолация. Главата му сякаш бе прикачена върху тяло на нелеп робот от турското менте на Star Wars. 

Такъв филм наистина съществуваше. Бухала го беше гледал в една родопска махала. Не хвана много от сюжета, но мустакати актьори бяха монтирани бехаберно, право върху сцената със X-файтърите по коридорите в Звездата на смъртта. 

Точно до него, на няма и ръка разстояние, Лъчо беше в същото гъбовидно състояние. По негова идея бяха изровили изолацията от вътрешността на антената, за да се предпазят от спонтанно разразилите се въздушни циклони.

Имаше хора, които можеха да си мълчат без това да е неловко. Лъчо и Бухала не бяха от тях. Не само заради принципно противоположните отбори в играта на „Стражари и апаши“, към които се числяха. Безмълвието между двамата беше скучно, измъчено, някак неприятелско. 

Това беше съвсем различен вид мълчание.

В нормална ситуация, липсата на прехвърчащи думи рядко тревожеше Бухала. Дори преди амфетамините той беше събеседник от типа Черна станция – можеше да води разговор даже без нужда от намеса на събеседника. Даже често най-добрите му общувания се получаваха именно по този начин. 

Беше способен да разчупи висулките и от най-ледената блондинка. Също доказано можеше със сладки приказки да се измъкне от всяка ситуация.

В момента обаче разговорът не беше в застой заради вътрешните им различия. Нито заради режещия студ. Обстоятелствата съдържаха в себе си всички фактори, необходими за пълно отчаяние: те бяха корабокрушенци на безлюден остров с размери на средностатистически хечбек багажник, а в безкрайния океан около тях, плуваха няколко озъбени като акули урода.

Лъчо се беше предал. Или поне езикът на тялото му излъчваше безизходица и обезверение, безкрайно неотиващи на представител от силите на реда.

От своя страна Бухала все повече се изнервяше. Чакането никога не е било най-силната му страна, макар че на фона на хора като Цецо Заралията, Цецо Големия и Милко Гъза, той беше направо същинска реинкарнация на Буда. 

И все пак, винаги когато понечеше да направи нещо недообмислено, в главата му прозвучаваше гласът на престъпният му ментор, Зарко Македонеца: „Бързаш ли да ебеш, ебат те набърже!“.

Бухала обаче не виждаше никакъв позитив от изчакването, поне не в настоящата ситуация.

Най-вече в брулещото хълмовете му, усложняващо ситуацията обстоятелство на нетипичния за сезона вятър. 

Въпреки, че на теория се водеше пролет, на практика слънцето не се виждаше никакво, а топлината му сякаш се процеждаше през дебели кретонени завеси.

Бухала имаш един несексуален фетиш извън колите и това беше интериорният дизайн. Напълно тайно за всички негови крими авери, той пълнеше телефона си със снимки на красиви къщи и апартаменти и тайно мечтаеше за мига, в който ще има постоянен адрес. 

И той няма да се използва за производство на синтетична дрога. 

Тъжно, но тази мечта още при споменаването ѝ, отлетя като изпуснат балон, някъде в далечината, стопявайки се в сивото, мрачно небе.

 - Абе, кви са тия облаци бе, да им го набия в зъбите! – измърмори без да иска, на себе си Бухала. 

Не търсеше контакт с полицая, можеше да се закълне в това. Цялото му общуване с този спътник по нежелание беше като блъф на тексас холдем. Преднамерено създаване на лъжлива представа, коeто продължаваше вече с дни, и не се очертаваше скоро да приключи. 

Лъчо махна ръце от челото си и Бухала осъзна, че вместо да реве, както той предполагаше, копелето всъщност беше спало. 

Ченгето се изправи, протегна и надзърна надолу, на което уродите отговориха по начина, по който бяха действали вече стотици пъти: чу се рязка ескалация в дишането, скок с удар в колоната, после драпане с нокти по металната повърхност и тупване обратно на земята. 

Повтаряха едно и също упражнение, по абсолютно идентичен начин. Без еволюция, без развитие, без никаква корекция в траекторията. Наум Бухала отбеляза, че тези същества бяха тъпи почти колкото Цецо Заралията. Това ги класираше някъде в челните редици по малоумщина във Вселената.

Лъчо, с присъщия си непукизъм или неадекватност (Бухала все още се двоумеше с кое от двете точно си има работа) се завъртя обратно и констатира очевидното:

  - Не се отказват, мама им деба!

Лъчо най-вероятно беше далечен наследник на Каптън Обвиъс, защото си падаше по бодящи ретината констатации.

Бухала реши също да се изправи, един вид, за драматичен ефект. Стърчеше почти една глава над ченгето и това му даваше едно приятно усещане. Обичаше да се ебава с властите, даже когато технически погледнато, те вече власт нямаха.

 - След малко ще стане съвсем кучи студ. Трябва да измислим нещо… – изказа притесненията си Бухала, който вече изпитваше желание да прокара ръце по тялото си с галене стил момиче в еротичен видео чат.

Лъчо също изглеждаше накокошинен като врабче побойник. Не бяха само неблагоприятните атмосферни условия. Нещо друго сякаш измъчваше момчето.

 - Ми айде, давай, измисли нещо. И без това ти ни наеба така. – изстреля бутилирания си гняв той.

Бухала го погледна невярващо и осъзна колко притиснати един в друг се намират. Трябваше да му удари глава или лакът, нямаше достатъчно място да се засили за круше. Лъчо сякаш прочете намеренията му, присви устни и пусна нагъл поглед като от японска анимация. Зачака в готовност.

Бухала беше сигурен, че ръката му е някъде на пистолета в джоба и само се надява да му даде повод да го използва. Неговият пък беше на колана, все така зареден. Неусетно пръста му се прокрадна и застана върху пластмасовия комфорт на глока.

Очертаваше се доста каубойска среща.

 - Моля?! Нали казах „сори“ бе, келеш! – избоботи Бухала, който по-рано беше изпълнил споменатата процедура без грам съжаление. Честно казано дори и в състояние на безизходица, като например в момента, когато беше чудесен повод да обвини себе си, той по традиция изпитваше нулеви угризения.

В неговите очи по-виновен беше самия Лъчо с неадекватната си мисия и сложни обяснения какво да прави с клещите. Също така Тина го вбесяваше и само мисълта за глупостите ѝ му пречеше да се концентрира. Нямаше наркотици и това караше ръцете му да треперят. А освен това светът беше свършил, парти сцената умряла завинаги, а вместо с четири курви на остров Ибиса, Бухала беше затворен в метален кафез с дразнещо умствено ограничено ченге. Как да не се озлоби човек? Как да не изпусне нещо?

 - Бате, извиненията са като задниците – всеки има. – опита да се направи на тежък Лъчо, но никак не му се получи. 

 - “Мненията“, не „извиненията“. Ако ше ми цитираш „Мръсния Хари“, поне го прави кат хората. – механично го поправи Бухала, чак после осъзнавайки колко лоша идея е този ход всъщност.

 - Се тая. Ти ни нахендри, сега ти ни оправяй! – изсумтя Лъчо. 

Бухала наум започна да калкулира ходовете си и вероятностите към тях. Имаше опция за фронтална атака – бута ченгето през парапета и после да ще му мисли (43%). Можеше да се опита да намери общ език с този тапан (2%), да заровят томахавката на войната и да изпушат лулата на мира (13%). Също така съществуваше шанс да стане чудо (24%), всички уроди да умрат от сърдечен удар (0,1%), Тина рязко да се разгони и да живеят щастливо завинаги, със секс по три пъти на ден в хижа край ручей до планина (0,00017%). 

Бухала не беше свикнал да има сексуални проблеми и това го напрягаше в пъти повече от всичките чудовища на света. А да си обречен на безебие в свят с липса на порно и течаща вода, но с постоянно човешко и нечовешко присъствие около теб, не беше просто мъчение - беше Адът на всички адове.

Това правеше Бухала една доза по-агресивен, безразсъден и като цяло избухлив.

 - Ей, льоло. Я се стегни, да почнат тежки нокаути! – изсумтя Бухала, съвсем уверен и готов да пристъпи към изпълнение на заплахата си. Пистолетът беше вече в ръката му, плътно под перелината от отразяваща балонна изолация.

Лъчо се изхили психопатски и после изсъска през зъби.

 - Не съм вече на 9, баче! Нямаш шанс!

Бухала премигна на парцали и завъртя глава настрани като кучето Ласи. Кви ги дрънкаше тоя ретард?

 - Добре де, наистина ли толкова не можеш да ме познаеш, баси? – изсумтя ченгето и образно скръсти ръце като недоволна фенка пред съблекалнята на идола си. 

Бухала изпита желание да притежава крила, за да отлети някъде далече-далече от тази драма. Или бухалка с пирон в нея, за да приключи с Лъчо, веднъж завинаги. 

 - Копеле, говориш ми с някакви недомлъвки, вкарваш отношение… Не знам кво искаш, ама баш ша си го получиш! – каза Бухала с най-страшния си глас. 

Някъде там урод за пореден път опита да се покатери по желязото, разваляйки флоуа и концентрацията му с драпане и тежко дишане.

Лъчо погледна с още по-насочена енергия към Бухала, после демонстративно се изплю с дълга храчка някъде встрани. 

В нормална ситуация Бухала изобщо нямаше да си губи времето, а направо щеше да го почне. Въпреки че по българските закони всяко нападение на ченге технически се водеше опит за убийство, наказвано с цялата строгост на закона.

 - Лъчо… Зарко… Нищо не ли не си спомняш, бе? – изпъчи се полицейското присъствие, а Бухала само отбеляза, че така прилича на карикатура от вестник Стършел – прекалено тъжен да е смешен.

Лъчо беше единственият човек на света, който продължаваше да се бръсне, при това до синьо. Използваше първите лъчи на слънцето, дядовска четчица и бикче за еднократна употреба. После изливаше половин бутилка афтършейв по себе си. 

Бухала не можеше да разбере с какво успява да прилъгва Аглая Шаламанова за секс, но документирано я беше чувал да пъшка в техния ъгъл на гаража. Не беше забелязал използване на въже в любовната игра, така че  явно го желаеше.

Нещо, което не можеше да се каже за Тина, която държеше краката си стиснати като че животът ѝ зависеше от това. Сякаш, ако остави даже процеп, червата ѝ ще паднат през дупката.

 - Братчед ти… Дето ти е вуйчо…От село Паталеница. Внука на Баба Линка?

Някои от тези думи предизвикаха леко подрънкване в главата на Бухала. Имаше спомен, че техните го оставяха на някакво село да си играе с някакво хлапе. Възможно ли беше малкото клепоухо пале от пазарджишкия балкан да е израснало в това дръгливото полицейско псе пред очите му? 

Явно да!

Бухала осъзна, че през цялото време Лъчо му беше създавал усещане за необясним неганс. Отдаваше го на професията му. Всъщност истината беше доста по-прозаична – това беше дразнещия му братовчед. 

Кръвта вода не става. Омразата към роднините също.

 - Батееее – успя да възкликне само той. 

После двамата се гледаха известно време, без никой да знае какво да каже.

Да се озовеш очи в очи с разкритие като в сапунка. Това беше съвсем нов вид мълчание.

Бухала първи наруши тишината с дълъг, гърлен и напоителен смях. Ако имаше кампания на световния дискомфорт, физиономията на Лъчо щеше да е лице на плаката им. 

Колкото повече единият се смееше, толкова повече навътре се вдлъбваше физиономията на другия. Накрая и двамата бяха изкривени като във видеото на Black Hole Sun.

Доста време мина, преди Бухала да се успокои. 

Когато това се най-после това се случи, в главата му нахлуха поток от спомени – един от друг по нелепи. 

Как малкия Лъчо влезе в книжарницата и попита за хартия. Продавачката се усмихна учтиво: „За подаръци ли?“. „Не, за кенеф!“ каза Лъчо и всички се затъркаляха по пода с ръце на корема. Или пък случаят, когато техните се изръсиха маса пари, за да си купят триглаво видео FUNAI. Лъчо реши да пробва дали, ако сложи вода върху лентата, ще се появят капки на екрана. Не се видяха. Вместо това то обаче плейъра изгоря, а виковете на Лъчо докато го налагаха с колана събудиха цялата Горнотракийската низина. 

И не на последно място, Бухала научи Лъчо да си прави бомбички с миниум и бронз. С други думи червено олово или оловен тетроксид, блестящ червен кристал с аморфен пигмент, който се примесва с бронз на прах и няколко камъчета от мазилка за искра. Цялата смес се увива внимателно и се стреля с прашка, а резултатът е бомбичка за чудо и приказ. 

Бухала забрави да обясни на Лъчо, че трябва да държи смесите далече една от друга. Младежът седнал да извършва процедурата насред двора. Духнал вятър и палаво завихрил алено-сребрист облак, който експлодирал в лицето му. За късмет Лъчо оцеля без сериозни изгаряния, но за кратко остана без мигли и вежди. Ако шест месеца може да мине за „кратко“. 

Много лоша идея е да изглеждаш така в училище. Особено в Паталеница.

Бухала се опита да разкаже на пресекулки спомена за тази история, но се давеше във всяка дума.

Лъчо нямаше намерение да го остави да довърши. Вместо това изкрещя:

 - Какво се смееш, бе! Разказа ми се играта! Викаха ми Плужека!

Нормален човек би почувствал неудобство. Бухала не беше нормален човек.

Лъчо даже нямаше сили да му се разсърди, нито да го отвърне подобаващо на грубостта му. Вместо това се разочарова дълбоко и искрено.

 - Чичо беше прав… Ти си изпусната работа. – констатира той. 

Споменаването на баща му обаче удари Бухала право в сърцето. Дъртият беше тема табу в живота му. Дотолкова, че Бухала беше взел фамилията на майка си и не говореше за мъжкото си родителско тяло. С никого и при никакви обстоятелства.

Бухала още помнеше погледа на баща си, когато му поднесе първото от серия сериозни разочарования - унищожаването на трудовата книжка. 

В къщата им винаги имаше едно заключено чекмедже на секцията. Съвсем очаквано, младият Желязко не искаше нищо повече на света, от това да проникне вътре. Още не беше развил уменията си на зулумаджия и нямаше как да се справи с ключалката. 

Беше на пет. 

Вече обаче се движеше в правилната посока, защото с крива ножичка за нокти беше изчегъртал до открехване металната си спестовна касичка. Стотинките вътре не бяха много, но стигнаха за няколко дни на игрите в Синьото. Циганчето със схемата за помпене на жетони продаваше кредити на половин цена. Желязко превъртя Cadillacs and Dinosaurs. Животът беше хубав. 

После стана още по-страхотен – баща му си забрави чекмеджето си отворено.

Желязко се разрови вътре и намери много електронни схеми, патрондаш за калашник и Токарев ТТ с орелска глава на дръжката, който тогава регистрира просто като пистолет с птица на него.

Най-интересното нещо за любопитното му пет годишно съзнание беше книжка с дебели корици пълна с разноцветни марки. Това се оказа, че е трудов документ с всички операции, в които баща му е участвал. Единствено копие. В години на тайни регистри, липса на дигитален архив и много бюрокрация във всички институции.

 Желязко се навря в тоалетната, за да изследва съкровището. Запрелиства хипнотизирано страниците. Тогава баща му се прибра. Нямаше как да скрие книжката в детските си къси панталони. Затова направи единственото логично нещо – навря я в тоалетната и пусна водата, за да унищожи всички следи. 

По-късно видя баща си да рови в запушената тоалетна. Изражението му, когато от купищата лайна изрови практически незаменима си трудова книжа със секретни ангажименти, просто беше безценно.

Желязко яде много бой и бе наказан без телевизия до второ нареждане. 

Което доста се проточи, защото белите му не спряха. Във възходяща градация той успя да загаси вечния огън на Паметника на незнайния войн с огромна снежна топка. 

Калин твърдеше, че не можело да стане. Затова му били викали „вечен“, защото е „завинаги“ и „идвал от земята“. Желязко не просто му натри носа, в процеса спечели бас за 5 лева. Достатъчно да цъка игри и даже с леко ресто за блъскащи колички. За съжаление това му коства червената връзка и предизвика много трудни обяснения за баща му в районното ОФ. 

Финалният пирон в доброто си поведение обаче Желязко заби с Голямата книжна схема. 

Тъкмо бяха започнали да издават романите на Карл Май и в училище „Винету“ се търсеше повече от наркотиците на съвремието. Нямаше нищо по телевизията, а при тези цени на жетоните, баща ти трябваше да е поне тираджия в международния транспорт, за да можеш да цъкаш игри по цял ден. Даже деца, които сричаха четяха книги. Скуката беше повсеместна и всеизпълваща.

Желязко, заедно с първата си банда – Митко Мисирката, Големия Ванка и Краси Индианеца, разработиха мрежа за крадене на книги. Мисирката беше отцепка, Големия и Индианеца пълнеха джобовете, а Желязко се правеше на бавен и занимаваше какичките с особени въпроси. После складираха плячката зад кутиите с пластмаси за час-пром бизнеса на баща му, които заемаха половината тераса. 

Парите бяха чудесни и скоро никой не можеше да им се опре на Contra и Double Dragon.

Старият откри съвсем ново изражение, когато народна милиция докара синчето му за ухо. След като една пенсия ги топна, каките заключиха книжарницата и викнаха фуражките. 

Мисирката се пречупи при разпита в детска педагогическа стая. Ченгетата подредиха няколко палки с различни размери и надписи по тях. Дяволити послания като „Ще те гази мечка!“, „На лъжата краката са къси!“ и „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!“. Мисирката в миг се разрева и всичко изпя. После Ванка и Инди го биха много, ама след дъжд качулка - след баба булка.

Учудващо старият не ошамари Желязко. Вместо това му тегли тежка лекция за посоките в живота, изборите на път и още един куп бла-бла глупости, на които малкия кимаше с престорена физиономия. Може да беше едва прохождащ бандит, но беше бе научил най-важния урок за справяне с властите – кимаш и се правиш, че ти пука. Кой знае защо, това ги успокояваше както малкото дудуче успива кобрата.

Желязко беше заточен в Паталеница. Нямаше второ нареждане. Само първи ултиматум.

През това лято се случиха безброй бели и един ужасяващ инцидент. 

Скуката на село накара Желязко да стане изобретателен. Липсата на видео игри и блъскащи се колички, той компенсира с подръчни материали. Имаше метална кола, от тези болиди, които дърпаш назад и после се изстрелват мощно напред. Първо я тества по офроуд настилката между външния кенеф и кокошарника, но там бродеше много зъл и изключително териториален петел на име Ташунко Сапа. 

Затова Желязко започна да краде летви и дъски от съседния строеж и си сглоби рампа. В завършения си вид, конструкцията се извисяваше на метър над земята и разполагаше с рампа за отскок, която изстрелваше колата чак зад теменужките на двора. 

Така и не се разбра защо Лъчо разби рампата. Желязко не си спомняше нищо, от случилото се след това. 

Само как излиза от транс, оплискан в кръв.

И количката, изкривена от блъскане в лицето на братовчед му.

Психиатърът, на който го водиха в продължение на години, също нямаше окончателно мнение по темата. Наричаше инцидента епизод на експлозивна психопатия. 

Докторът беше опитал да разясни на семейството отказа на Желязко да се противопостави на агресивните си импулси, което щяло в бъдеще да доведе до сериозни злоумишлени действия или унищожаване на собственост. Тези епизоди, той наричаше "загуба на самоконтрол" или "психична атака, в която взривно поведение се предхожда от чувство на напрежение или възбуда, и веднага след това се заменя с чувство на облекчение“. 

„Степента на агресия, изразена по време на епизода, не е грубо пропорционална на провокация или излагане на психосоциалния стрес.“, декламираше на баща му очилатия брадатко, но дъртия очевидно не го слушаше. 

В главата си той вече бе взел решение да си измие ръцете от дефектното дете.

Сега Бухалът разглеждаше лицето на Лъчо и ясно различи белега от счупената му челюст. Веднага след това осъзна, че това е причината да се бръсне всеки ден – отчаян опит да прикрие срамното празно петно в брадата си.

Ако не мразеше толкова Лъчо, Бухала най-вероятно щеше да изпита разкаяние.

Трудно е обаче да съжаляваш за удар, който си нанесъл по врага си. Все едно да се разкайва за победата над баща си.

Изведнъж обаче мисълта му отново скочи към спомените от детството и един образ рязко изкристализира. Пред очите му се разкри интегрална схема, която беше запоявал отново и отново, в продължение на години. 

Ултразвуковата свирка за кучета, която баща му правеше на черно и продаваше на познати и приятели като използваше Желязко за помощник.

Бухала осъзна, че имаха всички компоненти, за да превърнат антената в огромен електронен генератор, захранващ пиезоелектричен ултразвуков излъчвател за високи честоти.

 - Само трябва да е между 23 и 54 килохерца и над 138 децибела… - започна да мисли трескаво Бухала и избута настрана Лъчо, който още си чакаше извинението.

Лъчо го бутна обратно. Агресивно. Подканващо. Бухала се закова, заби поглед право в черните му зеници. После хладно промълви. 

 - Лъчко, Зарко, или както там се казваш, мойто момче. Ако ти се живее, запретвай ръкави и почвай да ми помагаш! После, ако системата проработи, ти обещавам да си спретнем мортал комбат, както си требе, долу на паркинга. Окей?

Ченгето идеално прочете ситуацията. Трябваше да се признае - поне няколко мозъчни клетки му бяха останали под козирката, отбеляза за себе си Бухала, а после започна да рови в купа с кабели, които извираха от контролния панел на антената.

Няколко часа по-късно устройството заработи.

Бухала не беше очаквал Лъчо да му каже „Евала“, но поне разчиташе на мъжка солидарност и някаква елементарна колегиалност. 

Машината беше като истински анихилатор: уродите се гърчеха в ужасяваща болка, поне ако се вярваше на квиченето им. 

Слънцето окончателно се беше скрило, така че от мятащите се по пода тела, не се виждаше много. Само проблясващи, изкривени усти, насочени към небето, в някаква първична надежда за спасение свише. 

Бухала и Лъчо, все така без да разменят даже една дума, се спуснаха с помощта на лентите алуминий, вместо въже. После притичаха покрай уродите, право към хипермаркета, където контролни светлини проблясваха иззад витрините.

Бухала нарочно държеше бързо темпо, в опит да измори ченгето. Въпреки че пот 38 калибър се стичаше по челото му, а диафрагмата го свиваше от напъна.

Когато стигнаха до финиш линията пред страничната врата на магазина, Бухала вече сериозно бедстваше.

Подпря се на стената, борейки се за всяка молекула кислород. Звучеше като парен локомотив, който се набира по баир и всеки момент котелът ще се пръсне на съставни части.

За него късмет от Лъчо беше почукал вече с тайния сигнал и просто трябваше да изчакат.

 - Йо! – чу се отвътре женски глас.

 - Аз съм. – отговори като един истински темерут Лъчо и допълни по-важното парченце информация – Чисто е.

Вратата се отвори и двамата изтичаха за секунда вътре, сякаш се страхуваха, че можеше жичките, с които бяха превърнали сателита в кучегон, да се излъзнат от местата си и уроди да се материализират зад гърба им.

Бухала почти се сблъска с две уплашени деца стискаха като геги калашник и манлихер, а едното гордо бе загащило на колана си Токарев ТТ с гравиран орел на дръжата.

Това привлече вниманието на Бухала. 

 - Откъде…имаш…това… - промълви на пресекулки той.

Момчето се дръпна леко, сякаш се страхуваше да не му откраднат играчката.

 - От един тъпак с мустак. – отговори насилено нагло то.

 - Това е баща ми. – констатира безразлично Бухала.

Размяната на реплики привлече вниманието на Лъчо, който също разпозна оръжието.

 - Наистина е пистолета на Чичо Мишо. – потвърди той.

Чак сега Бухала забеляза, че Тина е пребледняла като удавник с прическа на блатна вещица, а в защитна поза до нея се намираше Аглая с огромно, грозно отекло и подуто на копеле око.

Бяха се озовали насред оставен на пауза скандал, който чакаше секунда от учтивост, за да се разиграе отново със страшна сила.

Бухала въздъхна тежко.

После седна по турски на земята. Нещо му подсказваше, че тука нещата ще се проточат.

Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.