Епизод 10: 17 КОНСКИ СИЛИ И 200 КИЛОГРАМА

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Аглая мразеше мръсотията. Не в секса, а класическата. Тази, която унищожаваше дрехите, разваляше кожата и за няколко безкрайни секунди, докато се измиеш, правеше живота направо нетърпим. В момента Аглая беше раздвоена между желанието си да потърси салфетки, мокри кърпички и течаща вода или да се опита да мисли за по-сериозните си проблеми. Като например мъртвата си спътница пред магазина.

Покрай участието си в една кампания за Български червен кръст, Аглая бе минала през курса „Първа помощ при припадък“ и знаеше, че трябва да поднесе памучен тампон, навлажнен с дразнещо вещество като амоняк, оцет или етерично масло с остър мирис до носа на пациента, за да стимулира дихателните и васкуларните центрове. 

С други думи, за да се опита да спаси офис трътлата, Аглая бе направила немислимото – да се спусне сама във въздухосъбирателната инсталация на климатика. 

Естествено, преди това беше дърпала въжето на Тина с настървението на участничка в онова състезанието за жени културистки. Без да има необходимите за една истинска силова спортистка ръце тип менгеме и рамене модел бичме, така необходими за обръщане на гума от трактор. За късмет на Аглая, тялото на офис миската не беше чак в толкова занемарено състояние.

Със сигурност обаче можеше да загуби няколко кила, без някой да тръгне да ги търси.

Ръцете на Аглая се ожулиха от дърпане, петите ѝ се набиха от опъване, а даже задничето ѝ се натърти, когато най-накрая с триста зора успя да извади мъртвото тегло на Тина до покритата с напукана пръст повърхност. Аглая буквално се строполи по дупе. 

Дишаше като персийска котка след надпревара с афганска хрътка в горещ летен ден.

Чак след като си почина от този непредвиден, непланиран и като цяло неприятен фитнес, Аглая се приближи до Тина. 

Лицето ѝ беше обрало малко пръст по пътя си, имаше оток от сблъсъка с тръбата, също така кървава струйка на челото, но иначе изглеждаше добре. В нейния случай това значеше обичайно зле.

Аглая не можеше да разбере защо някой би спал с такова същество, но явно липсата на избор в корпоративните среди и цялостното отчаяние работеха в полза на Тина. В тази връзка – Апокалипсисът за нея трябваше да е нещо като Абитуриентския бал. Най-хубавото нещо, което може да се случи, за да я направи неустоимо привлекателна.

Аглая веднага я постави хоризонтално по гръб, с долни крайници, повдигнати на 45 градуса. Така наречената „позиция на Тренделенбург“.  Напънът беше усилие със сетни сили за Аглая. Дотолкова претовари тялото си, че направи немислимото – шумно изпусна газ. Случката я накара да сложи ръка пред лицето си и да се разсмее като малко момиченце. 

„В космоса няма кой да чуе виковете ти, а след края на света на никой не му пука за пръдните ти“, помисли си Аглая, но с доста по-малко думи.

После се огледа за подръчни средства и постави краката на пациентката върху кофа за боклук, която изтърколи до местопроизшествието, оставяйки опашка от разпилени хартийки след себе си.

По това време Аглая вече се чувстваше омърсена, но най-вече омерзена и унижена. Защо трябваше тя, победителката, да се грижи за тази лузърка? Каква нелепа логика на Вселената се следваше тук? И въпреки, че мозъкът ѝ казваше да изостави ранената и да продължи да оцелява със страшна сила, нещо в нея, най-вероятно сърцето, я натискаше да окаже някаква помощ.

Аглая продължи да действа според чек листа на БЧК в главата си. Беше необходимо да осигури подходящ поток на кислород, затова Аглая се зае да отстрани всички стягащи части на безумното съчетание от дрехи, което Тина най-вероятно гордо наричаше аутфит. В очите на Аглая това беше тоалет, че даже дори ансамбълче. 

Аглая сложи огледалното гръбче на телефона си пред устата на Тина, за да види дали дъхът ѝ оставя следа по лъскавата повърхност. Така де. Трябваше да знае има ли дишане или не. Имаше по-важни неща от това да се занимава с някакви си трупове. При това не достатъчно естетски стилизирани.

Тина дишаше, макар и едва забележимо. За секунда Аглая се зачуди дали да не закачи смарт уоча си на ръката ѝ, ей така, да провери активността на сърцето. После обаче задраска идеята. Най-малкото батерията му беше умряла преди седмици и го носеше само и единствено като фешън аксесоар.

Вместо това забеляза огромния, някога червен, неонов кръст, който грозеше стената на хипермаркета. Вътре имаше аптека. 

Нещо привлече вниманието на Аглая към логото – под кръста бяха добавени стилизирани майка, баща и дете. С изключени светлини, лентите със захранването на лампите изглеждаха като въжета, на които схематичното семейство е обесено. Кой знае защо това накара Аглая да потрепери два пъти – веднъж като човек и веднъж като естет.

Псувайки света, живота, съдбата, но най-вече короната, Бил Гейтс и 5G, Аглая пое по дългия и видимо трънлив път към проникването в хипермаркета. 

В нормална ситуация тя би посетила подобна институция единствено с рекламно-пропагандна цел. Сега обаче вече не съществуваха малки и кокетни магазинчета по уличките край Площад Славейков, където да задоволява своите кулинарни нужди. 

В момента даже най-тестеното изделие със стичащата се на капки мазнина щеше да ѝ се стори шедьовър. Произведение на изкуството. Късче гурме, от което даже лицето на готвач в поредната адска ТВ кухня да се озари в усмивка.

За първи път в живота си Аглая беше без право на избор, като обикновените хора, и чувството, меко казано, не ѝ се нравеше.

Връщаше я някъде далече-далече, в годините преди баща ѝ да влезе в избирателна листа, докато живееха в Банишора, на ръба на оцеляването и далеч отвъд усещането за добрия вкус.

За щастие парите заваляха много скоро и ужасяващата къщурка остана само в кошмарите, незапомнени даже на сутринта.

Аглая беше зазидала тези спомени зад стена с три реда тухли, но в критични моменти като този, те просто влизаха с мръсна газ. Както по филмите танк прави дупка в оградата на затвора.

Аглая лесно превзе стената нагоре. Упражнението не беше със сложност по-висока от 8-ца по десетобалната, въпреки че зачервените ѝ ръце, ожулени от цялото упражнение по вадене на ряпа, добавяха бонус сложност. Също помогна и приспособлението, изработено от Лъчо, което изстрелваше с катапулт кука десет метра нагоре. 

Веднъж стигнала на покрива, Аглая намери първата алуминиева гъбка, свързана с отверстията на климатика, и се зае да я изучава. Цялото нещо беше закрепено с онези болтчета без чертичка, които не можеха да се отвиват. 

Това изглеждаше като сериозен проблем. 

В такива моменти ѝ липсваше канцеларската мишка, защото най-малкото можеха да обсъдят ситуацията. Аглая се въздържаше да си говори сама на глас, за да не звучи като лудите хора.

Не че в съвременния свят имаше кой да я чуе, но все пак – нищо не се знаеше. Можеше всичко да се върне към нормалното с магическа пръчица и тя да е загубила така важните и трудно изградени навици на висшето общество. Не трябваше да пърди, псува и мърмори под мустак само защото имаше възможност да го прави безнаказано.

Най-накрая Аглая осъзна, че беше достигнала до момента, в който, както казваше дядо ѝ, се вика неволята. В нейния случай това значеше да напише въпрос във Фейсбук. Там беше пълно със стари и мъдри хора, които се стараеха да блеснат с лайф хакове, брадати шегички и всевъзможни познания. 

Сега обаче можеше да вика с пълно гърло „Невольо, Невольо! Ела ми махни капака на шахтата!“. Резултатът щеше да е по-лош от нула – можеше да призове към себе си някое нечистоплътно чудовище, което да блудства кулинарно с иначе страхотната ѝ фигура.

Аглая изсипа всичките пособия от джобовете си и ги подреди по сила. Пистолетът застана в единия край, макетното ножче в другия, а шилото за лед - по средата. 

Не изпитваше особен афинитет към огнестрелните оръжия, макар че този розов таурус, изработен от полимер, си го беше избрала за дамската чантичка след статия в NY Times със селекция фенси оръжийца за мацки. Това беше аксесоар за самочувствие и красота, така че задраска тази опция. 

Няколкостотин наръгвания по-късно се отказа и от шилото. Накрая, почти без надежда, опита да среже листа алуминий с помощта на дизайнерския нож и не щеш ли схемата проработи. Острието мина през материята като влак през трабантче с весело пуф-пафкане на всички вагони.

Няколко десетки минути и всички парченца на ножа по-късно въздухопроводът беше разголен, разкрит и готов за покоряване.

Оставаше само едно – Аглая да потисне гаг рефлекса си и да скочи вътре в този покрит с мръсотия пъкъл.

В живота си тя се беше сблъсквала с гнусни моменти, при това не един и два. Веднъж падна в локва. Не просто вдлъбнатина в земята, пълна с обикновена дъждовна вода, а разлята по равната повърхност огромно количество отвратителна течност – рядко кравешко лайно. Два пъти бяха повръщали върху нея: момче на въртележка и момиче на пилон (различни случаи). Беше я цвъкала чайка и случайна птичка с неизвестен произход. Като малка я наплю ламата в зоопарка, което за кратко ѝ донесе прякора Ага Храчката. Не на последно място, веднъж с гаджето ѝ Горан от Хърватска бяха пробвали голдън шауър. Оказа се, че не е нейното. А Рики Мартин в своето интервю го описваше като нещо толкова забавно и интимно!

И все пак, с цялата тази палитра от неприятни несполуки, Аглая би очаквала да е по-подготвена за предстоящото. „В Америка тези шахти са толкова по-чисти“, констатира тя, докато сравняваше покрития с налепи корпус с представата ѝ, изградена от филмите. После тя реши да подходи към задачата като към орална любов с по-възрастен партньор – вместо да губи време и емоции в ненужно мислене, затвори очи и просто го направи.

Спускането в мрака продължи няма и секунда.

За нейна изненада, завоят на тръбата, върху който стъпи с концепция да се изправи и продължи напред, не издържа нейното тегло. Въпреки цялата ѝ анорексичност, подобни съоръжения бяха предвидени за пренос на въздух, не на инфлуенсърки.

Аглая се строполи върху щанда с бобените култури, което слабо омекоти падането ѝ. „Защо не се приземих върху тоалетната хартия“, помисли си нацупено тя, без да осъзнава, че точно този козметичен щанд беше празен още от първите дни на карантината. Оттам щеше да си тръгне посинена като последовател на Дънов след пейнтбол мач.

Сега Аглая се беше изправила, цялата до уши в гняс, ожулена и лепнеща, обзета от всепоглъщащо усещане за блякис, което беше докарало най-гръмпи кет муцунката на лицето ѝ.

Аглая се озърташе като Джон Траволта в гиф меме, търсейки нещо, с което да пречисти свещеното си тяло. Никак не ѝ помагаше фактът, че нямаше никаква светлина, освен червените табелки с човече, излизащо през врата.

Сети се, че има фенерче за глава, но както обикновено се случваше в живота ѝ – една идея след събитията.

Накрая Аглая се окопити, успя с невъобразима потрес да изрови челника от чантичката си и да го прикачи върху себе, стараейки се минимално да докосва лице с ръце. Само миризмата на пръстите ѝ бе достатъчна да повърне лекичко. 

Ако точно сега се видеше в огледало, бе сигурна как крясъкът ѝ ще го пръсне на парчета.

За щастие фенерчето нямаше селфи функции, а само ѝ даваше кръг мижава светлина. Колкото да надуши пътя към аптеката. Докато бледото бяло кълбо осветяваше случайни части от магазина, Аглая сякаш се намираше в онова американското полицейско шоу, дето обикалят по крек квартири. Навсякъде се търкаляха топове от боклуци, все едно тазманийски дявол е направил мини торнадо през бунището.

Аглая стисна нос, стегна воля, забърза крачка и преди да се усети вече беше пред ъгълчето за медикаменти. Естествено, аптеката се оказа оградена с ролетна щора и дебел катинар, сякаш уродите щяха да я разбият в неочакван прилив на зъбобол.

Аглая нямаше време за глупости – беше ѝ писнало от размотаване. Не можеше да издържи в този вид повече даже и секунда. Тя решително допря розовото си дамско оръжие плътно в металния катанец и без да се замисли натисна спусъка.

Последва експлозия, която докара високочестотно бучене в ушите ѝ.

Пистолетът буквално гръмна в ръката ѝ.

Затворът отхвръкна назад в облак от огнени искри и профуча на косъм край лицето ѝ, близвайки като гореща маша перчема. После се скри в стил Халеевата комета в мрака на магазина. 

В паника Аглая изпусна опушените остатъците от тауруса. Чак сега през главата ѝ мина смътен спомен от разясненията на инструктора по стрелкова подготовка, че никога никога никога никога никога не бива да прави така.

На всичко отгоре, горещите газове, освен разцепването на оръжието, не бяха направили нищо съществено. Катинара си стоеше все така неразбит, само леко опушен. 

Куршумът малък калибър се беше свил на тъжно кълбо върху дебелата метална ключалка като мъртво роден ембрион на мутант от стар хорър. Беше грозен и ненужен. Даже и без да осъзнава, че изстрелът е занитил всички механични части вътре в ключалката, превръщайки я в нещо неподлежащо на отключване, Аглая разбра, че лекинко се е попрецакала.

Тогава обаче видя и спасението си.

То седеше съвсем наблизо, отстрани на щанда за голяма техника, разположено между проточен бойлер и соларен панел. Беше градинска тракторна косачка с интегриран колектор, но Аглая нямаше нужда да знае пълното наименование на машината. Тя видя нещо голямо, нещо грозно, нещо с волан. Нещо, което може да засили към ролетната щора.

Преди някой да успее да каже „Але хоп“, като истинска каубойка от ада, Аглая вече беше възседнала машината, запалила двигателя, преместила оборотите от знака с костенурка на този със заек и просто натисна единствения педал с надеждата да е газта. 

Това чудо на техниката разполагаше с цели 17 конски сили. При тегло едва 200 килограма без Аглая това беше напълно достатъчно, за да подскочи като бик, да изреве като тигър и да произведе дупка от снаряд с гръм и мълнии в ролетната щора.

Всичко това в рамките на секунда.

След пробива системата за събиране и голямата, подсилена коса се оплетоха в първата редица стелажи, заключиха колелата като с верига и центробежната сила запрати Аглая право напред. Тракторът я хвърли от седалката си като непослушно пони на родео. 

Тя се приземи за среден сбор от оценки 4 и 5: завъртя се прекалено, с непълен аксел, извърши плонж по нос, а след съчетанието пропусна да поздрави публиката. 

Не спести нищо за майките на всички замесени в дългата псувня, която последва. 

Аглая изкрещя от болка и гняв.

Падаше за втори път днес, отново по отвратителен начин, и възнамеряваше три за щастие да няма.

Аглая не вярваше в класическата религия. Тя приемаше модните дизайнери за пророци и брандовете като доказателства за чудесата им. Светещата отхапана ябълка беше най-близкото до класическия кръст, пред което се прекланяше. 

Въпреки това, когато лампите светнаха в магазина, тя изпита сакрално чувство, едно истинско Богоявление. Някои откриват Исус в чашата си с кафе, тя усети божествената намеса с този знак.

Луминесцентните пури запримигваха в мрака и сякаш Господ рече: „Нека бъде светлина!“.

Аглая се огледа и започна да се смее от щастие. Завъртя се като принцеса от Дисни филм, танцуваща щастливо с широко разперени настрани ръце. Левитираше над земята, въртеше се с пируети в облаците, а въображаема цветна мантия зад гърба ѝ рисуваше дъга под ангелски хор от анимационни птички.

После забеляза двете сополиви деца с вид на фотографии от DMS кампания.

Щеше да изпита състрадание към тях, ако нямаха автомати. 

Нямаше как да се почувства доволна от човешкия контакт - едното хлапе я гледаше както ловец наблюдава кошута, а другото подозрително бе заровило ръка дълбоко в джоба на панталона си.

Аглая изпищя.

Децата се стреснаха от вика ѝ и насочиха напред оръжията си.

При различните хора страхът има различни външни проявления. В случая на Аглая я хвана скороговорка. Сякаш обладана от духа на онези водещите на търговете по складовете в Америка, тя изстреля своя фристайл:

- Аз съм Аглая Шаламанова, влогър, инфлуенсър, моден експерт, журналист, коктейлен ентусиаст. Тук съм да намеря амоняк за припадналата ми приятелка, преди да я изяде някой урод. Осъзнавам колко налудничаво звучи всичко това, но искам да ви уверя – гарантирам, че не съм инсейн.

Момчетата се спогледаха. Направиха физиономии. После се разсмяха. 

Аглая спусна обратно вдигнатите си ръце, които се бяха изстреляли сами във въздуха, както ни учат филмите. 

Нещо в отношението им я обиждаше, но просто не виждаше какво може да направи. Все пак те имаха заредени пушки в ръце, а тя - остатъци от пластмасов пистолет в краката си. 

Изведнъж Аглая осъзна, че флиртът ѝ със смъртта по време на Големия Глад може би няма да остане като най-рисковата ситуация в живота ѝ, както си бе представяла. 

Ужасът да бъде разстреляна започна да отстъпва на серия от много по-големи притеснения. Тези малки изродчета бяха опасни, в това нямаше съмнение. Но дали щяха да я изнасилят, разчленят ритуално или дори да изядат жива? Изглеждаха сякаш са способни и на трите.

Затова Аглая направи нещо, което в нормална ситуация не би ѝ хрумнало никога. 

Извади шилото за лед от джоба си, надигна го пред лицето си и нададе боен вик.

После се затича право към цевите на автоматите.

Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.