Епизод 1: СТРАХ И УРОД

Нов си тук? Започни от Епизод 1

Когато чу едно от онези неща да диша учестено пред входната врата, Тина осъзна, че вече не е в безопасност вътре в апартамента си. 

Сърцето започна да бие с двеста удара в минута. Цялото тяло се стегна. Ледена пот изби по врата. Мигът се разтегна в безкрайност от адреналина. Учудващо обаче ръцете ѝ не потрепнаха. Вместо това стиснаха по-силно самоделното оръжие, сглобено от щипка за хващане на предмети и електрошок. 

Тина се подготви за най-лошото, но същевременно безшумно раздвижи краката си, както си седеше на пода, с гръб, опрян в шкафа на кухнята, за да е готова да скочи в атака.

През това време звукът отвън продължаваше – беше гърлено тихо грухтене. Сякаш огромен френски булдог се е задъхал по стълбите. Застрашителен звук, който я накара цялата да настръхне. Идваше ѝ да изкрещи, но не можеше да издаде нито стон. Толкова силна беше уплахата. 

Нещото пред вратата върна забравен детски спомен от една лятна нощ на Бистрица, когато със сестра ѝ се разхождаха в забранената част от вилната зона, нагоре, нагоре – преди началото на гората и далеч след последната къща. Карина първа забеляза заплахата и се разпищя. Беше по-голямата сестра, но на Тина винаги се налагаше да я спасява в живота. 

Двете не разбраха какво идва към тях – видяха само размазан тъмен силует. Карина блокира в паника. Тина ѝ сграбчи ръката, задърпа яростно, извади я от ступора. Затичаха се към най-близкото самотно дърво. Тина действа без да се замисли. Косата влизаше в очите ѝ, шубраци деряха голите ѝ крака под сукманчето, Карина се влачеше и пищеше като тригодишно дете, а беше на цели 10. 

Разстоянието от двайсетина метра им се стори безкрайно. Двете се изкатериха като маймунки. Тина се измъкна толкова на косъм, че тялото на чудовището сякаш се промуши под развятата ѝ рокличка. Усети твърда като шкурка козина в онази магическа секунда, докато се набираше нагоре. Двете се бяха вкопчили в клоните и не смееха да погледнат надолу. 

Тина се престраши първа. Под дървото се бяха събрали стадо диви прасета. Карина ревеше, че се изпуска. Тина усети, че не може да проговори, колкото и да се опитва. Тогава се разнесе изстрел, който ги накара да изпищят и да се вкопчат по-здраво в клоните. Прасетата се разбягаха и малко след това дядо им се появи с пушка в ръка и кисела физиономия. Бяха наказани до края на лятото. Не че някоя от тях изгаряше от желание вече да излиза извън двора.

Тина осъзна, че нещото я е подушило, защото звук на концентрирано сумтене сякаш се приближи и започна да обикаля рамката на вратата. Също така, Тина разбираше, че нещото няма да се махне оттам. Никога. И без това вече втори ден събираше смелост да излезе навън. 

Това явно беше ритникът, който Вселената ѝ пращаше. Същата тази Вселена преди месец прати смъртоносен вирус, който най-вероятно беше убил половината свят, така че с Тина не бяха точно приятелки. 

Последната седмица, откакто токът спря, Тина осъзна че все по-рядко изпада в екзистенциалните питания, които я мъчеха в началото на карантината. Въпросът „защо“ бе изчезнал първи. После се изпариха всички останали – какво, къде, кога. Те вече нямаха значение. В съвремието беше останал само един въпрос: „как“. Най-често последван от леко абстрактното „…ще оцелея?“. 

Той беше създал в нея едно вътрешно усещане, едно мото, една мантра, един отговор: „На всяка цена!“. Това беше - кратко и ясно. Тина беше решила, че ще оцелее. Каквото и да ѝ коства.

Въпреки това очите ѝ се напълниха със сълзи.

Нещото беше първият шум, който чуваше, откакто резервната батерия от джъм старт комплекта за колата ѝ се изтощи. Преди година, когато за пореден път се оказа, че акумулаторът ѝ е умрял от рязка промяна на температурата, Тина направи най-логичното нещо – купи преносима батерия с кабели, като онези в сервизите, за да е сигурна че това никога вече няма да се повтори. 

Оказа се права. Никога не ѝ се наложи да я използва, поне не за колата си. Когато токът в цяла София спря, батерията ѝ даде още няколко дни връзка със света. Интернетът отдавна беше изчезнал, а телевизорът предаваше статичен шум и звездички на всички канали. Едно от финалните съобщения в групата на Оцелелите беше, че последното средство за масова комуникация ще остане телетекстът в телевизора. 

Оказаха се прави – остарялата технология с 8-битови буквички, вградена във всеки ТВ приемник, беше достатъчно икономична на ресурси, за да може да продължи излъчването ѝ. В сегашната подредба на света икономията беше пътят към оцеляването. Тина го беше осъзнала доста преди всички, още в първите дни на пандемията. 

Началото беше неочаквана дървена ваканция – хоум офис с намалени задължения. Безкраен поток от мемета. Теория на конспирациите, че вирусът не съществува. Хората в градинката пред блока на затворения комплекс, в който Тина живееше, продължаваха да седят без маски навън и да пият кафета на слънце. Спазваха препоръчителните два метра разстояние, но не и антибактериалните протектори, защото им пречели да пушат. 

И без това популярната българска теория беше, че цигарите намаляват риска от вируса с 30%, чесънът го гони в миша дупка, а ракията направо го унищожава. Даже когато превърнаха Арена Армеец в полева болница, повечето хора не осъзнаха колко сериозна е ситуацията.

Вместо да изпадне в еуфория, паника или кабинна треска, Тина рязко влезе в сървайвъл режим. Всичко в съзнанието ѝ се проясни, сякаш последните ужасни няколко месеца от живота я бяха водили, без право на избор, директно към този момент. Вместо на новия сериал по Netflix, Тина предпочете да отдели време на филмче за оцеляване, разработено от група бивши агенти на Мосад. 

Първият урок беше въведение в крав мага. Но тя вече го беше получила преди няколко месеца в малко, невзрачно студио в Бъкстон, където малка, невзрачна женица със силен руски акцент ѝ беше обяснила „крав мага изкуство най-ефективно убива човек“. По това време в живота на Тина имаше човек, който много упорито си просеше смъртта. Томи. 

Копелето просто не можеше да приеме колко твърдо, обмислено, решително и окончателно е този път нейното „не“. Особено след като веднъж ѝ се наложи да изхвърли сутиен и риза, съсипани в дърпане, бутане и прочее опити да го изгони от апартамента си. На Томи трябваше да благодари за много от най-практичните си вещи – огромен сгъваем нож, спрей за очи и най-вече този чудесен мощен електрошок, който красеше шедьовъра в ръцете ѝ. 

Машинката доказано работеше – Томи я причака веднъж пред блока, смърдящ на джибри, нелягал поне една нощ, с цялата менделеева таблица в носа си. Тина му каза да не я приближава. Той не я послуша. Оказа се, че като удариш някого с електрошок, той първо се строполява, а после – напикава. 

Улицата пред Цариградски комплекс на практика е в „Дружба“, а дружбенци са виждали всичко от всеки, но все пак е последното място, където искаш да се събудиш в локва от собствената си урина. Томи май разбра посланието и повече не ѝ се включи. Никъде.

Тина често се чудеше дали го е поразил вирусът. Надяваше се да се е случило и да е умрял при зверски усложнения. Не беше позитивна емоция, от онези, които се опитваше да излъчва към Вселената, но не можеше да се спре. Просто двете години, пълни с психически тормоз, битово насилие и постоянни изневери, караха вътрешният ѝ дзен само при изскачането на някой спомен да изхвърчи през прозореца като спукан балон.

През последните нощи, прекарани в пълна тишина и мрак по съвет на Оцелелите, Тина се хващаше, че понякога си представя какво ли се е случило с всички в живота й. Най-често мислеше за майка си, с която изгуби контакт веднага щом армията затвори тунела на Люлин. Сестра ѝ беше в Хамбург. А след Италия първа изгоря Германия. 

Всеки път при подобни мисли Тина усещаше как огромна черна топка се свиваше вътре в гърдите ѝ, като кълбовидна мълния от негативна енергия. Предполагаше, че е гузната съвест на оцелелия, но се стараеше да не задълбава. Един семестър психология в Американски колеж не беше достатъчно, за да се самоанализира успешно. Освен това всички вътрешни колебания, които клатеха крехката лодка на психиката ѝ вече магически се бяха изпарили. 

Напомняше чудото, което се случи след забременяването на една от най-добрите ѝ и същевременно най-лудите приятелки – Боби. В момента, в който коремът на Боби нарасна до размери да не може да бъде скрит и пренебрегнат, тя стана машина с една-единствена програма, абсолютен терминатор, мама нинджа и армия от един човек.

Тина чакаше и чакаше и чакаше удобния момент за изправяне, но той нямаше да дойде. По-готова за Апокалипсиса нямаше как да бъде. Според Мосад тренинга трябваше да носи не повече от 10% над собственото си тегло. Това значеше 4 килограма по официални данни и 5 килограма и половина по реални. Също както на личната ѝ карта пишеше 175. 

Никой не ги проверява тия неща – важното е да се чувстваш като числата, които казваш. За щастие няколкото месеца фитнес след като спря пиенето бяха направили чудеса. Беше сигурна, че при наличие на светлина ще се любува дълго на плочките си. Нямаше как да не е нацепена след тренировки по 2 часа на ден и храна на консерви при армейски порцион. Ако нещо беше останало в света навън след бомбардировките, надяваше се да е поне един шоколад, от хубавия. Беше си го заслужила.

Бавно премествайки тежестта си от крак на крак, Тина се изправи в полуклек. Хвана дръжката на шокъра, както беше кръстила приспособлението, с лява ръка, а през това време, внимавайки да не издаде никакъв шум, закачи колана с останалите оръжия. Раницата с яке, два комплекта спортни дрехи, мултифунционален уред, няколко консерви, два литра вода и безсмислена вещ я чакаше готова за слагане на барплота. Безсмислената вещ беше отделна глава в урока за подготвяне на багажа. 

Хората изпитвали нужда да се привързват. Имали необходимост от малка романтична тъпотийка, която да гушкат и да си спомнят за по-добри времена, докато чакат такива някъде в неопределеното бъдеще. Тина беше избрала това да е портативното ВЕФ-че на баба ѝ, което завинаги е запомнила с нейното фалшиво изпълнение на „Без радио не мога“. 

Тежеше близо половин килограм, но беше готова да понесе тази жертва. Макар че според инструктора всеки 100 грама скъсяват дневното ти придвижване с близо половин километър. В нейния случай дистанцията, която трябваше да овладее е едва двеста метра и завой зад блока, преди да стигне до закрития гараж. 

Агентът не казваше нищо за парите, така че тя уви в един найлонов плик целия кеш, който успя да изтегли от картите си, преди банките да блокират. Беше малко под 1 500 лева, във всевъзможни банкноти. Сърце не ѝ даваше да ги остави просто ей така. Нямаше как да вземе и всички дрехи, които беше складирала в три гардероба през последните 7 години. 

Мъкнене на гримове също звучеше някакси като непрактично решение. Не си избра и книга, нито албум с музика. Отиваше в някое подземие или на сигурна смърт. И в двата случая нямаше да ѝ е до четене.

Дори преди нещото да се появи пред входната врата, планът винаги е бил излезе през терасата. Скокът би трябвало да е около три метра, така че се беше подготвила с въже в спалнята. Имаше дни наред да го изработи. Според телетекста от Оцелелите нещата спят през деня и излизат само нощем. 

Никой не знае какво са. Откъде са се взели. Как изглеждат. Никой не е оцелял след среща с тях. Наричаха ги с много имена, но най-наложилото се беше „уроди“. За въпросните уроди се знаеше само, че имат силно развито обоняние и слух. Също така и че са големи. Много големи. 

Веднъж закопчала безшумно раницата за гърба си, което ѝ отне близо минута при глетчерна скорост на движенията, Тина започна да се прокрадва през коридора към спалнята си. За секунда се разсея в мисъл, че уродът май е изчезнал, която се оказа фатална – раницата ѝ закачи стената и издаде звук като скърцане на стиропор в мазилка. 

Бууум!

Вратата се разтресе след сблъсъка на нещото в нея. Пантите се избиха и единствено дебелата греда, за която навремето беше дала половин заплата и всички я бяха обявили за параноичка, задържа дебелото парче метал на мястото му. 

Без да се замисли, Тина се затича, закачи готовото въже от леглото си с ключодържател-карабинер за колана, светна фенерчето на шокъра, пусна челника на главата си и отвори вратата на терасата.

Всичко се случи толкова бързо, че не успя да се стресне от черната фигура, която се очерта на фона на ярка лунна светлина, точно пред лицето ѝ. Сякаш на каданс Тина изпъна шокъра и натисна ръчката на дръжката, която задейства устройството. Изскочи синя волтова дъга и 500 000 V удариха урода в гърба, докато объркано обръщаше глава към нея. Огромни бели зъби проблеснаха за секунда. После съществото изквича като ритнато куче, сви се на топка и започна да се гърчи като едва различима в тъмното рунтава маса. 

Тина вече прескачаше балкона. Пусна се надолу, без да пробва въжето, но за щастие то издържа стрес теста. Почти. Изчисленията ѝ се оказаха правилни, с едно голямо изключение - карабинерчето се пръсна, когато стигна малко над настилката. С едно движение Тина се приземи, претърколи и освободи от въжето. Когато краката ѝ докоснаха паважа, тя се превърна в Ивет Лалова. Този път косата ѝ предвидливо бе вързана на опашка. Урок, научен от 8-годишното ѝ аз. Тичаше, без да се напъва прекалено, с резки, уверени движения. Не мислеше за това, че заразата още може да е във въздуха. Щом не беше умряла досега, най-вероятно беше от Оцелелите. Богопомазаните. Тези, които по необяснима причина имаха вроден имунитет за вируса. 

Докато Тина тичаше, тя всячески се опитваше да игнорира света около себе си, но Луната грееше толкова ярко, че нямаше как да не забележи увисналия наполовина скелет на мини небостъргача, познат като Дружбай. Нещо, което приличаше на огромен хеликоптер, висеше безжизнено в единия край. Изведнъж ѝ се проясни на какво се е дължал титаничният трясък от нощта на бомбандировките с газови балони. През цялото време Тина беше смятала, че е малка експлозия, но се оказа голяма катастрофа. Кой знае защо си представяше, че светът ще се е съхранил такъв, какъвто го помнеше. Навсякъде обаче се виждаха сиви силуети по земята, покрити с фин прах, който тичайки тя разпръскваше. Усещането беше сякаш спринтира през плажа. Имаше нападали фигури по улиците. Почти беше убедена, че са трупове. Не искаше да мисли за тях. Както не искаше да мисли и за грухтенето, което се усилваше зад гърба ѝ.

Рязко забърза, доколкото можеше. Тичаше вече задъхана, зачервена, бореща се с гравитацията, напънала до краен предел всеки мускул на държаното си в клетка тяло. Тина успя да извади дистанционното за гаража и да натисне бутона. Не зацепи. „Мама ти дейба, лайно тъпо!“, изпсува Тина. Наум. Дъхът ѝ беше прекалено ценен. 

Грухтенето вече се усещаше като дъх във врата. 

Натисна отново. И отново. И отново. И отново. И отново. И отново. И отново. И отново. И отново.

Точно когато паниката я обля като вълна, вратата започна да се сгъва с бавно бучене сред облак пушилка. Тина директно натисна бутона за затваряне, после в миг на атлетична гениалност се плъзна под ролетката, но не успя да изпълни упражнението с 10-ка за красота– вместо да се приземи гладко, тя закачи брутално метала, ожули коленете си, изгуби челника, но все пак се промуши навреме, преди вратата да се тресне зад гърба ѝ. 

Удар като от парен чук се разнесе в мрака и ако можеше да види, щеше да се убеди в предположението си, че следата по метала е сякаш мотор се е блъснал с поне сто в решетната щора. Последваха още няколко удара, всеки по-слаб от предишния. Тина с леко хлипане, сополи по лицето и тресящо се тяло започна да отстъпва назад, докато гърбът ѝ не се опря в първата колона на гаража. 

Мина доста време, преди да се успокои. Очакваше, че очите ѝ ще свикнат с мрака, но освен зелените табелки EXIT, в паркинга нямаше никаква друга светлина. Мина безкрайно много време. Според цъкалото в главата ѝ. В бързането беше забравила армейския часовник със светещ циферблат, който пък бившето ѝ гадже беше забравило на свой ред, а тя се беше разсеяла, без да иска нарочно, да го върне, преди блокирането му във всички социалки. 

В друга ситуация би мислила за връзките си.

Сега обаче усети някакво странно присъствие в тъмнината. 

Тина си пое дъх и мобилизира цялата си смелост. Насочи фенерчето натам, откъдето усещаше, че в мрака я гледат две очи. Светна. Демоничен поглед блесна в зелено и призрачно тяло се стрелна като обезумяло, за да избяга от светлината. Тина изпищя. Звукът стресна чак нея самата. Фенерчето падна и се изтърколи надалече. Тя се сви на кълбо за секунда в очакване на смъртоносна захапка, но после веднага се окопити, извади ловко ножа си и започна да замахва напосоки към въображаемия нападател. Крещеше:

- Ела ми, бе! Копеле гадно! Ела, бе! Майка ти!

Злокобна сянка се очерта в светлината на фенерчето. После се сви и трансформира в уплашена муцунка, която нададе едно отчаяно „мяу“. Тина се разрева. Не знаеше дали е от щастие. Не знаеше дали е от лудост. Не искаше и да знае. Протегна се за фенерчето, но все така без да пуска ножа в ръка. 

Насочи светлината към съществото, изкарало ѝ ангелите: оказа се мършава котка. Сива, улична превъзходна, без нашийник и с отрязано ъгълче на ухото, която явно беше отчела правилно вълните ѝ, защото мъркаше с настървението на казахстански акордеонист. Тина въздъхна с облекчение и подаде ръка към котето, което само това и чакаше – започна да се гали. 

Тина се зачуди как улична котка има такова доверие към хората, но после изведнъж изтръпна. Нещото отвън вече не се чуваше. От това откритие кой знае защо тръпки преминаха по гърба ѝ. 

Тина погледна котката, която на свой ред вдигна нос и го поклати в посока раницата. Не беше яла от седмици, повече от ясно беше. В друга ситуация Тина веднага щеше да сподели една консерва с новия си приятел. Този път обаче реши да си даде пет минути за размисъл. Хвана котката и я вдигна нагоре, за да види дали е мъжка или женска. 

Котката заби леко нокти, за да покаже характер, което ѝ донесе пускане обратно на земята и рязка загуба на доверие.

След кратък размисъл Тина отсече:

- Ще те кръстя Сатана. Някакси е унисекс. И ти отива.

Котката не даде вид да има нещо против. Това развесели Тина. Осъзна, че за първи път се усмихва в Новия свят. Беше си обещала да не се поддава на емоции. Трябваше да отиде към колата си възможно най-скоро. Нямаше нужда от котка. От изобретяването на отровата за мишки насам тези животни имат само декоративна, антидепресивна функция. 

Тина обаче нямаше диван, на който Сатана да я чака след работа. Защото отскоро нямаше мебели и дом. Работа пък нямаше отдавна. Даже нямаше и свят, от който да се депресира. Тези сложни състояния на духа бяха невиждан лукс в реалност, където те преследват 500-килограмови топки косми с огромни зъби. 

- Сбогом, Сатана.

Тина завъртя светлината на фенера и започна да търси колата си. Не беше трудно да я намери. Други нямаше. Гаражът беше толкова празен, че Тина разпозна синьото си хечбекче отдалече. Цъкна алармата и без звук мигачите просветнаха. Идеше ѝ да се затича, но знаеше, че трябва да пести сили. 

Бавно се приближи до осветената отвътре кабина. Прахът беше влязъл и тук, но в по-малка степен – колата изглеждаше сякаш е прекарала в гаража десет години, а не повече от месец. Тина отвори вратата, застана зад волана, запали и двигателят заръмжа мило под капака. 

Чак сега осъзна, че се е свила в неудобна поза, защото е с раницата на гърба. Освободи се от нея, отпусна се за секунда и усети, че очите ѝ се затварят. Не беше лягала от три дни. При това, за разлика от старите периоди, без помощта на стимуланти. 

Тина се унесе за секунда, но странен шум рязко я стресна. В просъница промърмори:

- Мамка ти, Сатана!

Запали фаровете и замръзна на място. Срещу нея стоеше мъж с насочен пистолет. Той се стресна от светлината, инстинктивно закри очите си с една ръка, но бързо я отпусна и надигна оръжието. Тина се сви, сякаш в очакване на изстрел. Вместо това чу:

- Излизай от колата!

- Излизам, излизам.

Тина започна да се измъква, замисляйки се за секунда дали да се пресегне за колана си и дали това би накарало онзи да стреля.

- Бързо! Бързо!

- Излизам, спокойно!

- Айде, ма! Кво се туткаш!

Тина се измъкна с вдигнати ръце, защото така я бяха учили по филмите. Даже игнорира думата с „м“, която тъпакът използва.

Не смееше да погледне човека в очите – хипнотизирано гледаше единствено в пистолета. Виждаше мъжа само като силует с бейзболна шапка на главата. Беше застанал на безопасно разстояние – повече от две крачки, така че даже урокът по отнемане на оръжие нямаше да ѝ помогне. 

Плюс това, едно е да скачаш в хола на фона на някакви клипчета, друго е да имаш насочен Глок 17 в лицето. Тина почти се засмя на себе си – след всичките сървайвъл видеа вече можеше да различи глок от берета с лекотата, с която преди разпознаваше армани и версаче. 

- Мръдни се, де! 

Тина се подчини, докато се замисли върху странния тембър на гласа му. Мъжът започна да се премества бавно. Тина последва танца му и неусетно си размениха местата, както и позите. Светлината на фаровете беше вече в лицето ѝ, но се страхуваше да закрие очи с ръка, за да не се изтълкува погрешно движението ѝ. Само сбърчи вежди.

Изведнъж мъжът рязко свали пистолета и с най-голямото учудване на света попита:

- Хриси? Ти ли си?

Тина направи разгневена физиономия – кой беше тоя тъпак, че да си позволява да ѝ вика така! Мразеше цялото си име, повръщаше от Хриси и Хриска, а към въпроса „с К или Х“ изпитваше ненавист като в индийска сапунка. Целият поток от емоции по възможно най-далечен път я доведе до основната питанка, а именно – откъде той знаеше името ѝ, при това по лична карта.

Тогава Тина разпозна мъжа.

- Уат дъ фак?!, успя само да каже тя, преди да се строполи на земята.



Запиши се за ексклузивно съдържание!

Мърч, т-шърти, допълнително съдържание... най-важното, ще можеш да четеш първи новите епизоди. Остави ни имейл и ще те известим (няма да те спамим). Местата са ограничени!

Thank you! Your submission has been received!
Oops! Something went wrong while submitting the form.